Лоръл спеше. А той лежеше до нея и наблюдаваше светлината през прозореца, която от бяла премина в розова, после поаленя и посивя, докато настъпи нощта. Тялото му беше изтощено от емоции, от опитите му да запази самообладание и да се контролира, ала съзнанието му нито за миг не се замъгли.
Имаше моменти през изминалите месеци, когато си бе втълпявал, че след като веднъж я има, неистовото желание, което го измъчваше, щеше да премине. Сега, когато лежеше в леглото й и луната осветяваше през прозореца тялото й, а главата й лежеше на рамото му, Мат знаеше, че желанието щеше да остане. Непроменено, силно и естествено като въздуха, който дишаше.
Знаеше, че физически тя му принадлежи. Можеше да я докосне, да вземе страстта й и да я запази. Но това не беше достатъчно. Чудеше се дали би могъл да притежава чувствата и любовта й така, както притежаваше желанието й. Чудеше се дали щеше да има търпението, от което се нуждаеше.
Той обърна глава и я загледа, спяща до него. Кожата й беше като порцелан, а миглите хвърляха сенки върху лицето й. Деликатна. Изящна. Мат прокара леко пръст по скулата й. Да, Лоръл притежаваше тази деликатност, която го караше да се чувства като гладно момче пред витрината на съблазнителна сладкарница. Ала в същото време беше жива, енергична и амбициозна. Ето това бяха неща, които разбираше и те му допадаха. По това си приличаха.
Партньори, помисли си той. Бяха партньори. По дяволите, така си беше. Мат се наведе и докосна леко устните й с устни.
Със замаяна глава и тръпнещо тяло, тя се събуди. Кожата й настръхна под пръстите му, които минаваха, искаха, и даваха, и я оставяха без дъх и сили. Лоръл простена и от съня премина към копнежа, на който не можеше да устои. Той отново започна да я гали, но това нямаше нищо общо с онова, което се случи преди няколко часа. Тя откриваше нови и нови върхове, изкачваше се и падаше в бездни, докато Мат я облада отново с всичката страст и жар, които бе сдържал първия път.
Изпълнена, изтощена и останала без мисъл, Лоръл лежеше и чакаше да възвърне дишането си, докато той бе заровил глава в косите й. Предполага ли бе, че ще бъде така? Можеше ли да си го представи изобщо? Нима можеше да знае какво е любовта? Повече от всичко друго. Едва сега осъзна колко внимателен, колко нежен и търпелив е бил първия път.
Обичам го, помисли си тя, като обви ръце около него. Дали щеше да се шокира, ако научеше? С лукава усмивка Лоръл се заигра с косата му, която стигаше до врата му. Матю Бейтс, имам намерение да изиграя една много сериозна игричка с теб и имам намерение да я спечеля.
Въздъхна доволно. Това ли беше любовта? Затова ли тялото й се чувстваше така леко и безтегловно и толкова прекрасно нехаещо за всичко наоколо? Мързеливо, лениво, доволно.
— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че е време да ставам? — прошепна тя.
Мат вдигна глава и я погледна.
— Не мисля.
— Това не беше предвидено.
— Напротив, беше. — Той я целуна леко. Непредвиденото е, че изпреварихме малко разписанието.
Веждите й се вдигнаха въпросително, а кожата й леко почервеня.
— Чие разписание?
— Нашето — отвърна спокойно Мат — Нашето, Лоръл.
Беше й трудно да спори с някой, който изглежда така самоуверен. Тя сложи ръце на врата му и повдигна главата му.
— Много си хубав, Бейтс.
В очите му блесна изненада.
— Така ли?
— Така. — Прокара език по зъбите си. — Предполагам, че вече свикнах на хлапашкия ти външен вид и северняшкия ти акцент. Или може би — Лоръл прехапа долната си устна, ала в очите й преливаше смях. — Може би харесвам тялото ти. Тренираш ли нещо?
Той се подпря на лакът.
— Понякога.
— Какво, вдигане на тежести? — Тя хвана бицепса му и го стисна.
— Не.
— Е никога не съм си падала по големите мускули. — Лоръл прокара ръка по китката му, после отново я върна нагоре. — Изглеждаш в много добра форма, за да осъществим плановете си за тази вечер.
Мат захапа долната й устна.
— Кои планове?
— Нашата малка разходка из блатата.
Той прекара устни по нейните, докато мозъкът му бързо пресмяташе. Можеше да я заблуди, да я изчака да заспи дълбоко и да отиде в блатото без нея.
— Мислех да отложим разходката.
— Нима? — Въпреки че тялото й се отпускаше, мозъкът й оставаше буден и работеше бързо. — За да се измъкнеш и да отидеш сам?
Би трябвало да я познава по-добре.
— Лоръл, — Мат прокара ръка по гърдите й.
— О, без тия. — Тя бързо се отдръпна и седна върху него. — Забрави мисълта да излезеш оттук без мен, Бейтс. Ние сме партньори. От един отбор сме.
— Слушай! — Той я хвана за раменете и я наведе към себе си, докато косата й не се разля по гърдите му. — Няма никаква необходимост да идваш с мен. Просто ще наобиколя за малко. Ще стане по-бързо и по- лесно, ако съм сам.
— Тогава оставаш тук. — Лоръл го целуна бързо и седна.
— По дяволите, Лоръл, помисли!
— За какво? — отвърна тя, като стана от леглото и се упъти гола към гардероба.
— Пред моята врата нямаше никаква отвратителна малка кутия.
Лоръл промърмори нещо, после се обърна с тениска и джинси в ръце.
— Така е — отвърна достатъчно спокойно. — Оставиха я на мен, явно поради определени причини. Ние предизвикваме някого, Мат. Правим го нервен и нетърпелив. И той много иска да ме уплаши.
Мат я загледа. Беше малка и тъничка, с дрехите в ръце, притиснати към голото й тяло, обляно от луната. В този момент изглеждаше готова да отмъсти за себе си.
— Добре, партньоре — отговори той, като свали крака от леглото. — Когато открием кой го е направил, ще ти позволя няколко рунда. Междувременно, можеш да си припомниш, че в блатото има змии. И те не са мъртви като тази в кутията.
Знаеше, че е жесток, но трябваше. Това беше целта му. Ала когато видя как тя стисна с пръсти тениската, прокле идеята си да я сплаши.
— Няма да гледам. Ти по-добре се облечи — подхвърли Лоръл, стисна зъби и започна да се облича.
— Упорита, твърдоглава и инатлива — започна ядосано Мат.
— Точно така — съгласи се тя и нахлузи тениската през глава. — Но не и глупава. Който е сложил тази кутия пред вратата ми, е имал за цел да ме откаже. Това е работа или на Брюстър Или на Трулейн — добави след секунда Лоръл. — Ако някой иска аз да се откажа, значи има причини. А причините могат да бъдат само в блатото.
— Напълно съм съгласен с теб — отвърна Мат. — Ала това не означава, че се налага да дойдеш с мен.
— Ако позволя някой да ме уплаши по този начин, ще трябва да захвърля значката си на репортер. Никой и нищо не е в състояние да ме постави в подобно положение. — Тя го изгледа дълго, след което повтори натъртено. — Никой.
Той едва се сдържа да не се развика, но успя да потисне гнева си. Всъщност Лоръл беше права. Затова посегна и взе джинсите си.
— Ще отида да си сменя ризата и да взема фенерче. Бъди готова след десет минути — отвърна кратко той.
— Добре. — Тя се направи, че рови из чекмеджетата, докато Мат излезе.
