Очите му бяха спокойни и ясни.
— Напротив, опитай Лоръл — изглежда много бледа, като сутринта, помисли си той. — Я поразмърдай мозъчето си — предложи рязко Мат. — Засега най-добре да се съсредоточим и да помислим какво имаме да правим довечера. Хайде да отидем вкъщи. Може да си починем малко, преди да предприемем каквито и да било действия.
— Добре. — Не искаше да спори и въпреки че беше проява на страхливост, не искаше и да мисли за това, което й беше предложил. Достатъчно й се събра за днес. Ако трябваше да се пребори с емоциите си, то за това й трябваше време.
По пътя към къщи Мат говори за най-различни неща, които нямаха нищо общо със случая. Това я разтовари. Той много умееше да води лек, неангажиращ разговор, за да прикрие мислите и чувствата си. Това бе едно от най-добрите му професионални оръжия и защитни средства. Ако беше ядосан от факта, че Лоръл машинално защити Луис, не го показа. Ако се опитваше да я накара да мисли за съвсем други неща, несвързани с Луис Трулейн, правеше го ловко и ненатрапчиво. Гласът му бе спокоен, успокояващ. Мат караше плавно, но мускулите му бяха напрегнати.
— Да си подремна малко ми звучи като музика небесна — забеляза Лоръл, когато оставиха колата на паркинга. — Последните два дни бяха много дълги и изморителни.
Цялата година беше такава, помисли си той, ала отвърна на глас:
— Очертава се същата нощ.
Тя му се усмихна за пръв път, откакто напуснаха сградата на вестника.
— Кога предлагаш да тръгнем за нашето сафари?
— Според мен полунощ с най-подходящия час. — Мат докосна косата й, докато изкачваха стълбите.
— Доколкото знам, чесънът не действа срещу духове, нали? — усмихна се Лоръл. — Нито сребърни куршуми, нито дървени колове. Какво действа тогава?
— Здравият разум. — Тя въздъхна.
— Колко прозаично! Никаква романтика! — На края на стълбата Мат спря и се усмихна.
— Да се обзаложим ли?
Лоръл се засмя, наведе се и вдигна от пода пред вратата си увита в луксозна хартия кутия.
— Не си спомням да съм поръчвала нещо.
— От Джери е, без съмнение. — Тя се опита да не го гледа.
— В полунощ, Бейтс — напомни му Лоръл, потърси ключовете в чантата си и отвори вратата на апартамента си. Обърна се и го погледна, след което затвори под носа му.
Усмивката му повехна, когато тръгна към своя апартамент. Тази жена го подлудяваше. И сигурно беше сляпа да не го види, помисли си той, докато пъхаше ключа в ключалката. Може би беше прекалено предпазлив. Когато влезе в кухнята, измъкна ризата през главата си и я захвърли. И отново си помисли, че му бяха трябвали цели седмици, за да осъзнае факта, че се бе влюбил още в мига, в който тя вдигна зелените си очи и го погледна.
Всъщност, каза си Мат, това беше невъзможно. Така, както бе невъзможно да загуби ума си пред малката снимка в рамка, която Кърт държеше на общото им бюро в стаята в колежа.
— Това е сестра ми — беше казал Кърт по своя особен замечтан начин. — През лятото чете коректури във вестника на баща ми. Иска да става журналистка. Ти знаеш повече за тези неща от мен, нали?
Мат изобщо не го чу какво казва, тъй като се опитваше да успокои дишането си. Той беше в по-горен курс в колежа, вече бе видял и преодолял повече неща, отколкото някои хора през целия си живот. А ето че стоеше като онемял с риза, наполовина измъкната през главата му, а самата му глава се въртеше от снимката на едно момиченце на не повече от петнадесет години. Невъзможно!
Мат отвори хладилника, взе бутилката портокалов сок и отпи направо от нея.
Беше се справил или поне си мислеше, че се бе справил с това. Ала когато след години Уилям Армънд му писа, споменавайки старото приятелство на сина си с него и тяхната колежанска дружба, и му предложи работа в „Хералд“, Мат нито за секунда не се поколеба. Събра багажа си и тръгна за Ню Орлийнс. И нямаше смисъл да се запитва защо.
Може би щеше да му бъде от полза, помисли си той, докато хвърляше празната бутилка в коша за смет, ако беше открил, че зад красивото лице се, криеше една празноглавка. Или пък кокетна, сладникава и разглезена мацка. Може би щеше да бъде по-добре, ако не бе седял цяла година на бюрото срещу нейното с мисълта, че тя бе всичко, което искаше на света.
Възнамеряваше да я притежава, макар че нейната невинност го караше да предприеме по-традиционно ухажване покана за вечеря, свещи, нежна музика, ласки. Мат почувства как кръвта му кипна и изруга. Надяваше се да запази самообладание, когато трябваше. Да, смяташе да я има, въпреки разликата в произхода им. Вече беше проправил пътя си, преминал бе през много врати и препятствия. Сега искаше да бъде сигурен, че късметът няма да му изневери.
Той щеше да я има.
Пъхна ръце в джобовете и се запъти към банята да вземе един душ. И тогава я чу да вика.
Много по-късно щеше да се връща към този момент и да се опитва да си спомни какво точно се беше случило. Не си спомняше как бе изхвърчал от своя апартамент и бе хукнал към нейния. Спомняше си само, че я чува да пищи отново и отново, но не си спомняше, че бе чукал на вратата й и накрая я бе разбил. Това, което винаги щеше да си спомня, беше Лоръл, замръзнала с ръце на гърлото, с лице като порцеланова статуетка и с ужасени очи.
— Лоръл! — Мат я сграбчи, завъртя я и я притисна в ръцете си, докато тя стоеше неподвижна като статуя. — Какво има? Защо пищиш?
Чувстваше лудия пулс на сърцето й. Нима беше възможно едно сърце да бие толкова бързо? Кожата й бе леденостудена и влажна, ала Лоръл не трепереше. Все още не.
— Кутията — прошепна едва чуто тя. — В кутията.
Като я държеше с една ръка, той се обърна и видя кутията, отворена върху масата. От устата му се изплъзна проклятие, когато видя какво лежи вътре в нея.
— Всичко е наред, Лоръл, спокойно. Мъртва е, няма да ти направи нищо. — Тялото му се напрегна от ярост, когато вдигна мъртвата змия от кутията. — Нищо не може да ти стори — повтори Мат, като се обърна към нея. Лоръл стоеше като закована и без да мигне, гледаше тялото на змията в ръката му. По челото й блестяха капчици пот. Можеше да чуе затрудненото й дишане през полуотворените й устни.
— Мат, моля те.
Без да каже нито дума, той затвори кутията и я изнесе от апартамента. Върна се след двадесет секунди и я намери да хлипа седнала, с ръце върху масата и наведена глава. Не каза нищо, само я взе на ръце и я занесе до дивана, люлеейки я като бебе. После тя започна неудържимо да трепери.
Пет минути, десет минути Мат я държа на ръце, без да продума. Само я притискаше нежно, докато Лоръл хълцаше на рамото му. Изглеждаше така мъничка и нежна. Дори когато бе видял онази уязвимост в очите й, не беше си представял, че може да бъде така беззащитна, без никакъв намек за защита срещу каквото й да било и когото и да било. Докато я държеше, той си обеща, че когато открие кой бе изпратил кутията, щеше да го накара да си плати за това.
В безопасност. Лоръл знаеше, че е в безопасност, въпреки че страхът продължаваше да сковава крайниците й и да свива сърцето й. Този ужасен, безумен страх, който не можеше да бъде описан с думи, а само преживян. Чувстваше ударите на сърцето му до ухото си. Усещаше топлата му плът. Мат я държеше здраво и светът повече не беше враждебен. Всичко си бе дошло отново на мястото.
— Извинявай — успя да продума тя, ала продължи да се притиска към него.
— Няма за какво — той целуна косата й и я погали.
— Винаги става така. Веднъж ме е хапала змия. Дори не си спомням какво точно е станало, но не мога, просто не мога…
— Всичко е наред. Забрави, не мисли повече за това. — Треперенето й почти беше спряло. Можеше да почувства само редки спазми, които преминаваха по тялото й. Кожата й беше влажна от сълзите. Мат искаше да й помогне да забрави. Искаше също така да пипне този, който си бе направил тази лоша шега. Или може би не беше шега, а нещо по-сериозно?
— Ще ти сипя малко бренди.
