— Но ето че съм. — Мат отново я притисна към себе си. — Ще трябва да свикнеш с мисълта. — Изражението му бавно се промени. — Никога не си искала мъж? — повтори той. — Никого? Не си ли била никога с мъж?
— Казах, че не съм искала никого. Аз не правя неща, които не искам.
Девствена? Мили Боже! Ами сега, помисли си Мат. Защо не беше го почувствал, нито предположил? Постепенно отпусна прегръдката си. Лоръл се освободи.
— Това променя нещата, нали? — прошепна той. Извади цигара от пакета, докато тя смутено се наместваше на седалката до него. — Да, това наистина променя нещата — повтори тихо Мат. — Ала аз ще бъда твой любовник, Лорилай. Рано или късно.
— От всички лоши черти нахалството…
— За него ще говорим по-късно — прекъсна я той и издуха дима. Тя сякаш се чувства по-уверена, помисли си разсеяно Мат. А той се почувства като вързан. Най-добре щеше да бъде, ако оставеше време и на двамата, за да помислят. — Нека да ти изложа няколко свои теории за Ан Трулейн.
Запали колата, докато Лоръл се мъчеше да превъзмогне възбудата си и да си спомни приоритетите. Историята, разбира се, каза си тя. Случаят на първо място. За онова Другото, щяха да говорят по- късно.
— Хайде, казвай.
Мат караше бързо, като потискаше с усилие желанието, което стягаше стомаха му.
— Луис се оженва за Ан Трулейн, защото прилича страшно много на първата му жена.
— О, моля те.
— Остави ме да свърша. Дали я е обичал или не, не е важно. След като се оженват, той я завежда в Херитидж Оук и я затваря там, далеч от хората. И по-точно от мъжете. Луис не й е вярвал.
— Бил е излъган и наранен преди. И то по възможно най-жестокия начин.
— Именно. — Мат изхвърли цигарата през прозореца. — Бил е обзет от маниакалната идея, че тя може да си намери някой по-млад от него мъж. Бил е много ревнив. Ами ако Ан се е възпротивила? Или ако наистина му е дала причина да се съмнява в нейната вярност?
— Предполагаш, че Луис е убил Ан, защото е мислил, че е излъгала доверието му? — Не й хареса тръпката, която премина по кожата й. Лоръл се обърна към него. — Това е смешно. Той не може да убие никого.
— Откъде знаеш какво може и какво не? — отвърна ядосано Мат. Ти не познаваш мъжа, който днес дойде в приемната.
Да, така беше. Тя не познаваше този Луис и от това я заболя.
— Теорията ти куца — не се предаде Лоръл. — Припомни си часовете. Ан е умряла между два и четири, а Луис е събудил персонала в къщата между два и три.
— Имал е достатъчно време да я завлече в блатото преди два — забеляза Мат. — Може би не е възнамерявал да я убие. Може да е искал само да я наплаши, като я закара там и я остави сама в тъмното.
— Тогава защо е трябвало да вика полиция и да я търси? — Той обърна глава, погледна Лоръл и после отново загледа пътя пред себе си.
— Може да е забравил какво е направил.
Тя отвори уста да отговори и я затвори. Сети се какво им каза Мариън бил разсеян, забравял. Бил сърдит, тъжен. Не й хареса картината, която се оформи в главата й.
Лоръл остана мълчалива, докато Мат въртеше волана из натовареното градско движение. Никой мъж не забравя, че е оставил жена си сама в блатото. Никой нормален мъж. Той отби до бордюра и спря.
— Къде отиваме?
— Да се срещнем с Нейтън Брюстър.
Тя вдигна поглед и видя, че бяха спрели пред една от най-старите и красиви сгради в града, принадлежащи на фамилия Трулейн. Може би щяха да открият тук нещо, което да отмести подозрението, паднало като сянка върху Луис.
— Мариън не искаше да говори за Нейтън Брюстър.
— Забелязах. — Мат излезе от колата. — Ами хайде да открием защо.
— Знам какво си мислиш — промърмори Лоръл, докато вървяха към входната врата.
— М-м-м, я да чуем колко си проницателна.
Тя му хвърли един бърз поглед, докато влизаха в сградата.
— Според теб Ан е харесала Нейтън Брюстър и Луис е открил това. Вместо да се разправя с нея или да се развежда, той просто я завлича в блатото посред нощ и я хвърля там.
Мат прегледа таблото на стената, където бяха изписани стаите и длъжностите и откри счетоводството.
— Няма да излъжа, ако кажа, че ми мина нещо подобно през главата — съгласи се той.
— Ти имаш предубеждения към Луис.
— Дяволски си права — съгласи се отново Мат, хвана я за ръката и я поведе към асансьора. — Слушай подзе той, преди Лоръл да се опита да му възрази. — Хайде да говорим с човека и да видим какво ще стане. Може би е нещо съвсем друго. Например, присвоил незаконно средства или пък имал нещо с Мариън.
— Идеите ти стават все по-абсурдни. — Тя влезе в асансьора и скръсти ръце.
— А ти пък се цупиш.
— Не се цупя! — изгледа го възмутено Лоръл. — Просто не съм съгласна с теорията ти. Това е всичко.
— Предложи ми твоята в замяна — не й остана длъжен Мат.
Тя погледна как номерата на етажите се сменят над вратата.
— След като говорим с Брюстър.
Излязоха в коридора и стъпиха върху дебел, мек килим. Без да погледне Мат, Лоръл приближи към секретарката.
— Аз съм Лоръл Армънд, това е Матю Бейтс, от „Хералд“ — рече отривисто тя. Искаме да се срещнем с Нейтън Брюстър.
Секретарката отвори бележника си.
— Имате ли определена среща?
— Не. Кажете па господин Брюстър, че искаме да говорим с него за Ан Трулейн.
— Седнете, моля. Ще проверя дали господин Брюстър е свободен.
— Браво, Лорилай — кимна одобрително Мат, докато сядаха на дивана. — Мислила ли си някога да постъпиш във войската?
— Помага ми, когато трябва да се добера до някой важен началник. — Тя седна под една палма и кръстоса крака.
Той я загледа с възхищение. Нямаше и следа от тъжната, уязвима жена, която преди час беше сложила глава на рамото му и оплакваше приятеля си.
— Имаш добър подход — реши Мат, после сведе поглед и плъзна очи по краката й. — И страхотни крака.
Лоръл го погледна, без да се усмихне.
— Така си е.
— Господин Брюстър ще ви приеме веднага. Секретарката ги въведе в дълъг коридор, от двете страни на който се редяха врати. След като отвори една от тях, тя се върна на бюрото си.
Първото впечатление на Лоръл от Нейтън Брюстър бе, че той просто излъчваше някаква неудържима сексуалност. Беше мургав и макар да не бе висок, притежаваше мъжественост, на която нито една жена не можеше да устои. Въпреки че бе физически доста привлекателен, това просто нямаше значение. Онова, което привличаше или отблъскваше у него, бе първичното мъжкарство.
— Госпожо Армънд, Господин Бейтс! Добър ден! — Брюстър посочи два малки кожени стола, преди да седне на своя зад бюрото си. — Искали сте да говорите с мен за Ан Трулейн.
— Точно така. — Лоръл се настани до Мат, като се опитваше да проумее каква би била реакцията на жена като Ан спрямо мъж като Нейтън Брюстър.
— Тя е мъртва — рече равно Брюстър. — Какво общо има пресата с нейната смърт?
