— Искам да знаеш откъде идвам. — Но остана мълчалив почти цели две минути. — В апартамента, където живеех, холът миришеше на прегоряла мазнина и на пот. Постоянно. През зимата беше студено, духаше през прозорците, подовете бяха ледени. През лятото беше горещо като в пещ. Подушвахме вонящия боклук на улицата от третия етаж. През нощта се чуваха всичките звуци на квартала. Наркопласьори, проститутки, хлапета, които търсят и двете. Стоях далеч от едните, защото исках да бъда здрав, и използвах проститутките само когато съберях малко пари.
Той изчака, като се чудеше дали ще последва отдръпване. Ръката й остана върху неговата. Лоръл си спомни обстановката в апартамента му. Беше направил изкуство от удобството. Колко ли много е мразел да расте без топлина и сигурност. И все пак беше взел картината със себе си. Не бе забравил корените си, миналото си, произхода, откъде бе дошъл. Не бе изхвърлил тази част от живота си, която всъщност го бе оформила. Тя също нямаше да го забрави.
— Живеех с леля си. Взе ме, когато мама умря, а татко изчезна. Не трябваше да го прави. — Мат сплете пръсти с нейните. — Беше най-щедрата и безкористна личност, която някога съм познавал. Имаше голямо сърце.
— Тя те е обичала — прошепна Лоръл с благодарност.
— Да. Никога нямахме достатъчно пари, въпреки че тя работеше много, а и аз бях достатъчно голям, че да допринасям с нещо за финансите. Наемът на гнусния апартамент непрекъснато растеше. — Той млъкна и сви рамене. — Това беше животът ми. Заклех се, че ще измъкна и двама ни оттам. По един или друг начин трябваше да го направя, каквото и да ми струваше. Знаех какво исках да правя, но ми се струваше непостижимо. Исках да бъда журналист, да работя в някой от най-големите нюйоркски вестници и да имам заплата, която щеше ми да позволи да я преместя в някое малко, хубаво и топло жилище в Бруклин Хайтс или Ню Рошел. И така почнах с коректури и се учех, докато очите започваха да ме болят. Имаше и други начини — прошепна Мат, — по-бързи начини да спечеля парите, които ми трябваха. Ала това щеше да я убие. И така, получих стипендия, взех я и се измъкнах. Когато се връщах през лятото, беше толкова горещо, че ми беше трудно да повярвам колко студено е през зимата. Направо бях забравил как се живее там през януари. По средата на последната ми година бях спестил достатъчно пари, за да я преместя. Не в къщичка в Бруклин Хейтс, но поне в приличен апартамент. Него лято щях да го направя. Ала тя умря през март.
Лоръл обърна главата си към него, така че устните й докоснаха кожата му.
— Сигурно е била много горда с теб.
— Ако бях избрал друг път в живота си, тя можеше все още да е жива.
— Ако беше избрал друг път — рече бавно Лоръл, като се повдигна на лакът, за да го погледне, — щеше да я убиеш още по-бързо. Сам.
Очите му проблеснаха в мътната лунна светлина.
— И аз си казвах същото, но понякога си мислех, че можех да й дам поне шест месеца удобен, човешки живот. — Той взе косата й в ръка, желаеше да почувства коприната в ръцете си. — Тя обичаше да се смее. Винаги намираше повод да ми се усмихне. Дължа й много, дори и само заради това.
— И аз също. — Лоръл наведе глава и го целуна. — Обичам те, Мат.
— Когато мислех за теб и мен, се чудех как, по дяволите, ще си допаднем. — Той погали шията й. — Толкова много се различавахме, и по произход, и по всичко останало. Дори имаше моменти, когато смятах, че те желая точно заради това.
Тя вдигна глава и Мат се изненада, защото видя усмивка на устните й.
— Голям глупак си.
— Толкова беше красива — прошепна той. Никога няма да забравя снимката ти, която Кърт си държеше на бюрото в нашата стая.
Изненадана, Лоръл се опита да каже нещо, ала замълча. Мат беше казал, че няма да повярва. Сега, когато чувствата я изпълваха до краен предел, тя не искаше да му каже, че не е бил прав. Искаше да му го покаже.
— Представях си те на едно от онези приятни следобедни градински партита с копринена рокля и живописна шапка — продължи той. — Устата ми пресъхваше. Виждах също така, че си с някой, който ти подхожда. Със същия произход,.
— Мразя да се повтарям — започна Лоръл, но Мат не се усмихна. — Мислиш си за Луис.
— Не. — Той я притегли към себе си. Не и тази нощ.
— Тогава ме изслушай. — Смехът и мекотата бяха изчезнали от очите й, когато се отдръпна от него. — Чувствата ми към теб нямат нищо, ама нищо общо с чувствата ми към Луис. Обичам го от дете и, струва ми се, по същия начин. Двамата с Мариън бяха една съществена, важна част от моето детство. Приказна история, в която всяко малко момиченце вярва.
Мат си спомни, че баба й бе казала почти същите думи. Мускулите на ръцете му започнаха да се отпускат.
— Мисля, че те разбирам, Лоръл. Всъщност тревожи ме това, което става днес.
— Днес сърцето ме боли и за него, и за Мариън. Днес бих искала да мога да им помогна, като в същото време знам, че каквото и да направя, може да ги засегне повече, отколкото да им помогне. Ако чувствата ми бяха други, не мислиш ли, че през последните години щях да намеря начин да се върна при него? Чудя се защо — продължи тя преди Мат да успее да каже нещо, — защо, след като очаквах толкова време да се влюбя в някого, трябваше накрая да се влюбя в един идиот.
— Такъв ти бил късметът, предполагам.
— Е добре, ще ти кажа едно нещо, Бейтс. Нямам намерение повече да ти давам обяснения по този въпрос. Значи или ги приемаш, или върви по дяволите.
Той изпусна една дълга въздишка и замълча, сякаш претегляше на ум плюсовете и минусите на току-що поставения му ултиматум. В полуздрачната стая различаваше гнева в очите й и възбуденото повдигане на раменете й. Може и да беше направена от по-деликатен материал от него, ала никой не му подхождаше повече от нея но темперамент.
— Ще се омъжиш ли за мен, Лоръл? — попита простичко Мат.
Чу дъха, който излезе със свистене от устните й, и видя изненадата в очите й. За миг настъпи тишина.
— Доста време ти трябваше, Бейтс — отвърна Лоръл също така просто и се сгуши в прегръдките му.
Лоръл се събуди, когато слънцето вече светеше в лицето й и Мат лекичко хапеше ухото й. Не трябваше да отваря очи, за да се увери, че навън бе прекрасен ден. През нощта беше валял дъжд и беше измил всичкия прах и мръсотия от въздуха, улиците и града. Без да отваря очи, тя се протегна и прозя. Устните на Мат преминаха по брадичката й.
— Харесва ми как се събуждаш — прошепна той. Протегна ръка и погали бедрото й.
— М-м-м колко е часът?
— Сутрин е — отвърна Мат и устните му се върнаха върху нейните.
С друго лениво протягане Лоръл обгърна раменете му с ръце.
— Казвала ли съм ти колко много ми харесва, когато ме целуваш точно така?
— Не. — Той сведе глава и продължи да я целува, докато остана бездиханна под него. — А защо не си ми казвала?
— Защото ако ти кажа, м-м-м, ще знаеш как да спечелиш всеки спор с мен.
Мат се засмя и притисна устни към рамото й.
— Луд съм по теб, Лоръл. Кога ще се оженим?
— Скоро — отговори категорично тя. — Въпреки че в мига, в който кажем на баба, тя ще… — Лоръл отвори очи и те бяха изпълнени с истинска паника. — О, Господи, закуската!
— Точно сега изобщо не ми се яде — промърмори той и продължи да си играе с ухото й.
— Не, ти не разбираш! Колко е часът? Нищичко не разбираш! Като го отстрани от себе си, Лоръл грабна часовника от нощното шкафче. Ако не се размърдаме и не тръгнем веднага, предупреждавам те, че ни грози сериозна опасност!
Мат я сграбчи през кръста и върна обратно в кревата.
— Ако останем тук — започна той, като легна върху нея, — ще изпаднем наистина в сериозна опасност.
