— Матю! — Лоръл избегна целувката, като изви глава, но го остави да целува шията й. — Късната неделна закуска в Промес д’амур е свещенодействие!
— Можеш ли да готвиш?
— Какво? О, да, ако си много гладен, може и да изядеш онова, което ще ти сготвя. Мат, престани! — Останала без дъх, тя хвана ръката му.
— Защо не си направим късна закуска тук двамата с теб, някъде по вечерно време?
— Мат! — Лоръл поклати глава, за да я проясни, после хвана ръцете му и ги свали от раменете си. — След като си решил да ставаш член на семейството, ще трябва да свикваш с някои железни правила и традиции. Късната неделна закуска — продължи тя, без да се усмихва, е нещо, с което шега не бива.
— Аз съм иконоборец и съм против всякакви канони.
— Пепел ти на езика — извика Лоръл и едва потисна усмивката, която напираше на устните й. — Баба би ми простила, ако станех екзотична танцьорка. Би ми простила дори ако се оженя за янки, но никога, ама никога няма да ми прости, ако пропусна късната неделна семейна закуска. Дори и да закъснеем малко, няма да ни се размине току-тъй, а ние вече здравата сме закъсали.
Той въздъхна дълбоко.
— Тогава съм съгласен. Само заради мис Оливия — добави и пусна Лоръл.
— Отивам да си взема един душ — заяви тя и се запъти към банята. — Ако побързаме, може и да стигнем преди края.
— Двама заедно ще се изкъпем по-бързо, отколкото поотделно — вметна Мат и тръгна след нея.
— Мат! — Лоръл със смях сложи ръка на гърдите му. — Ако влезем заедно в банята, със сигурност ще закъснеем.
— Аз ще рискувам. — Той я привлече към себе си.
— Мат!
— Забрави ли — прошепна той, като сведе устните си към нейните. — Забрави ли, че знам как да печеля споровете с теб.
— О, по дяволите — въздъхна тя и се разтопи в прегръдките му.
Закъсняха.
— Ти си виновен — промърмори Лоръл, докато Мат направи завоя и подкара по алеята с кедрите.
Той й хвърли една хищна усмивка.
— Заслужаваше си.
— Поне изтрий от лицето си този самодоволен израз — предупреди го тя. — Опитай се да изглеждаш по-смирен и разкаян.
— Може да се извиним с това, че сме спукали гума — предложи Мат.
— Трябваше да сме попаднали във верижна катастрофа най-малко с пет коли, за да ни изслуша — забеляза Лоръл.
— А по нашата кола няма нито една драскотина.
— Не, дори и по теб няма.
— Ето на, типично мислене на янки — промърмори тя, докато къщата се показа пред погледите им. — Добре, може и да не се хване, но ще опитаме. Върни часовника си назад.
— Какво да направя?
— Да върнеш часовника си с петнайсет минути назад.
Лоръл направи същото със своя собствен часовник.
— Хайде!
— Какво ще ти направи толкова? — попита той, докато паркираше колата до тази на Кърт. — Ще те затвори в хамбара ли?
— Представа нямаш — прошепна тя. — О-хо, ето я, идва. Слушай, мисля, че ще е почти невъзможно за теб, ала се опитай поне да изглеждаш невинен.
— А може би ще е по-добре да те оставя тук и да се видим по-късно в града?
— Само се опитай и ще ти счупя ръката — обеща Лоръл, докато излизаше от колата. — Бабо! — затича се тя с лъчезарна усмивка и широко разтворени обятия. Целуна и двете бузи на старата жена, като се престори, че не забелязва укора и хладината в зелените й очи. — Изглеждаш великолепно!
— Закъсня — рече кратко Оливия.
— О, не, само няколко минути. Взех и Мат със себе си — добави бързо Лоръл. При повече късмет само това може би щеше да е достатъчно да омилостиви Оливия.
— Мис Оливия! — Мат пое високомерно протегнатата ръка и я поднесе към устните си. Надявам се, че не преча.
— Закъсняхте — повтори жената, като ги огледа проницателно и двамата.
— Как така сме закъснели? — попита невинно Лоръл и погледна часовника си. Точно единадесет.
— Този номер е по-стар и от мен дори. — Оливия вирна брадичка по същия начин, по който го правеше и внучката й. — Защо закъсняхте? — попита безкомпромисно тя, като очакваше незабавни обяснения и от двамата.
Лоръл навлажни устни. Ако имаше поне още няколко минути, може би щеше да скалъпи някоя лъжа.
— Ами, виж, бабо…
— Вината е моя, мис Оливия — намеси се Мат, за което получи благодарен поглед от Лоръл.
— И какво общо може да има с теб закъснението на моята внучка за неделната семейна закуска? — продължи царствено Оливия.
— Аз я завлякох под душа — отговори бързо той.
— Мат! — извика Лоръл и му отправи ужасен поглед, който прерасна в безмълвно обещание за бързо отмъщение с фатален край. Името му отекна в тишината.
— Аха. Разбирам — кимна Оливия. — Достатъчно извинителна причина — обяви тя, докато устата на Лоръл остана отворена. — Затвори си устата, момиче — посъветва я Оливия, без да я поглежда, и продължи да наблюдава Мат. — Значи си използвал времето пълноценно. Но това е за хубаво. Скоро ще се ожениш за нея, нали?
Не беше въпрос. Мат само се усмихна, докато Лоръл се опита да възрази нещо.
— Много скоро — отговори той на Оливия.
— Тогава добре дошъл в семейството, — усмихна се бабата и му предложи бузата си за целувка, — янки. Тя направи знак на внучката си да ги последва, хвана Мат под ръка и се упъти към терасата на къщата.
Няма равна на себе си, помисли си Лоръл, изпълнена с любов и гордост. Абсолютно никой на света нямаше баба като нейната!
С обичайния си царствен маниер, Оливия властваше над цялата маса. Синът й седеше на срещуположния край, а младото поколение помежду им. Както винаги, тя се беше постарала неделната семейна традиция да е представена достойно, в пълен блясък. Бели ленени покривки, блестящо сребро и кристал, свежи живи цветя в големи вази, запазени още от преди войната.
Разговорът беше спокоен, лек и неангажиращ. Лоръл забеляза, че Сюзан бе съвсем различна от жената, която бе влетяла объркана в редакцията. Пръстите й повече не трепереха. Ако в очите й имаше тъга, тя беше леко поизбледняла. Хвърли на Лоръл поглед, в който се четеше пълно доверие. От това Лоръл се изпълни с още по-голямо чувство за отговорност.
Не сега, помисли си тя и отпи от студеното сухо шампанско. Утре щеше да се върне отново в онази бъркотия. Днес искаше да се наслаждава на магията, на чудото и на безвремието. Кога друг път шестима души щяха да седят така под яркото слънце, осветяващо над стогодишни сребърни прибори? Чуваше се песен на птица и лек ветрец разхлаждаше въздуха. Бяха далеч от скръбта и подозренията. И освен това беше влюбена.
Лоръл погледна Мат и очите й му казаха всичко.
— Това ще бъде твое задължение един ден, Лорилай — забеляза Оливия, като разряза изискано палачинката в чинията си. — Традиции като тази са важно нещо. Повече за децата, отколкото за техните родители. Вие с Мат сте добре дошли да се настаните в западното крило, когато се ожените. Както за
