нея. — Който и да е бил, искал е да те убие или да ти причини ужасни болки. И не е имал нищо против да пожертва и кучетата ми.
— Или теб, ако нещата се бяха развили по-различно.
— Или мен. Но сега-засега, само ме вбеси. — Още веднъж погали коляното му, преди да се изправи. — Убили са баща ми и това ме ядоса. Но е станало отдавна и можах да се овладея. Щеше да ми е достатъчно да го открият и затворят. Но никой няма право да посяга на кучетата ми.
Когато се обърна, видя, че той отново се усмихва лекичко.
— Или на мъжа, за когото ще се омъжа, особено преди да ми е купил скъп пръстен. Ядосан ли си ми?
— Не толкова много. Няма да забравя как стоеше навън по червени бикини и разкопчана риза, която се вееше, а в ръцете стискаше пушка. Но след известно време този образ няма да бъде ужасяващ, а просто еротичен.
— Наистина те обичам. Това е най-чудното. Добре — Тя потърка лицето си. — Не можем да оставим трупа навън. Ще събере още много посетители, а кучетата ще му се нахвърлят сутринта. Ще повикам Джейкъб, за да ми помогне, и ще видим дали ще намери някакви следи от онзи, който го е направил.
Видя изражението му и пристъпи напред.
— Разбирам какво си мислиш. Джейкъб е бил днес тук, и то с мечо месо. Той не би го направил, Нейт. Мога да ти изброя няколко причини, освен факта, че е добър човек и ме обича. Първо, той никога не би застрашил кучетата ми. Обича ги и ги уважава. Второ, знаеше, че се прибирам тази вечер. Свързах се с него, след като поправих двигателя. Трето, ако е искал да те убие, просто щеше да те прониже с нож в сърцето и да те зарови някъде, където никога нямаше да те открият. Простичко, чисто и лесно. А това беше подло, страхливо и доста отчаяно.
— Съгласен съм с теб. Обади му се.
На другата сутрин в кабинета си Нейт изучаваше последните събрани доказателства. Парчета бял найлон, които приличаха на онзи, от който бяха направени торбичките в магазина „На ъгъла“, останки от месо, които беше сложил в пликче за доказателства.
И сребърна обица.
Беше ли я виждал някъде? Нещо се въртеше из ума му, опитвайки се да пробуди паметта му.
Една сребърна обица. Сега ги носеха повече мъже, отколкото някога. Модата се променяше и разпространяваше, дори баровците в днешно време носеха обици.
Но преди шестнадесет години? Не беше често срещано между мъжете. По-скоро свойствено за хипитата, музикантите, художниците, рокерите, бунтарите. А и това не беше дискретна малка обица или халкичка.
Тя искаше да привлече вниманието.
Не беше на Галоуей. Беше прегледал снимките и открил, че на ухото му имаше халкичка. Доколкото можеше да каже, след като погледна през лупата, другото му ухо не беше пробито.
За всеки случай щеше да попита съдебния лекар. Но нещо му казваше, че обицата принадлежи на убиеца. Малкото винтче липсваше. Представяше си фигурата без лице, която замахва с пикела, и обицата, която пада от ухото й незабелязано. И после удря с пикела.
Дали беше останал там, наблюдавайки изненаданото лице на Галоуей, докато се е плъзгал по ледената стена? Беше ли стоял там, наблюдавайки го с интерес? Бил ли е шокиран или доволен? Развълнуван или отвратен? Едва ли има значение, помисли си Нейт. Нали вече го е убил.
После може би е взел раницата и я е претърсил. Не е имало смисъл да оставя припаси или парите, ако са били в нея. Трябвало е да бъде практичен. Да оцелее.
Кога е забелязал липсата на обицата? Твърде късно, за да се върне и да я търси, или му се е сторила прекалено незначителна подробност, за да се тревожи за нея?
Но обикновено точно детайлите помагаха за разрешаването на един случай — и връзката между тях.
— Нейт?
Без да изпуска обицата, той посегна към интеркома.
— Какво има?
— Джейкъб иска да те види — съобщи Пийч.
— Пусни го.
Не стана, а се отпусна назад в стола, когато ескимосът влезе и затвори вратата зад себе си.
— Очаквах да наминеш тази сутрин.
— Има някои неща, които не исках да казвам снощи пред Мег.
Джейкъб носеше яке от еленова кожа, избелели джинси, а на тънката ивица кожа около врата му висяха мъниста и лъскав кафяв камък. Посребрената му коса беше хваната в дълга плитка.
— Тогава сядай — покани го Нейт — и говори.
— Ще ги кажа прав. Ще ме оставиш да ти помогна за този случай или сам ще направя, каквото сметна за нужно. Но на това трябва да се сложи край. — Той пристъпи напред и за пръв път, откакто го познаваше, Нейт видя върху лицето му неподправен гняв. — Тя е мое дете. Беше моя дъщеря по-дълго, отколкото на Пат. Моя дъщеря е. Каквото и да мислиш за мен, каквото и да се питаш, аз ще участвам в разкриването на онзи, който я е застрашил снощи по един или друг начин.
Нейт се залюля на стола.
— Искаш ли значка?
Видя как ръцете на Джейкъб се свиха в юмруци, а после се отпуснаха също толкова бавно, колкото гневът се скри под някаква загадъчна маска.
— Не, не искам. Прекалено тежка е за мен.
— Добре. Ще те… използвам неофициално. Така по-добре ли е?
— Да.
— Смяташ ли, че в Лунаси се е разчуло за хората, които ти казаха за парите?
— Твърде е възможно. Хората обичат да говорят, особено белите.
— Ако с е разчуло за това, не е трудно да се предположи, че след като си близък с Галоуей и Мег, си ми казал какво си разбрал.
Джейкъб сви рамене.
— Защо не са ти попречили да ми кажеш?
Сега Джейкъб се усмихна.
— Живея отдавна и не е лесно да ме убият. Тази история снощи е била глупаво замислена и немарливо изпълнена. Защо просто не те е застрелял в главата, докато се разхождаш край езерото? После ти напълва джобовете с камъни и те праща на дъното. Аз бих постъпил така.
— Благодаря. Значи не е посмял да действа направо. Дори с Галоуей не е действал решително — каза Нейт, докато Джейкъб гледаше дъската. — Било е импулс на лудост, на алчност, възползване от възможността. А може би и трите. Не е било планирано.
— Не. — Замислен, Джейкъб кимна. — Има по-лесни начини да убиеш някого от това да изкачваш планина.
— Един удар с пикел — продължи Нейт. — Един. А след това изведнъж става твърде деликатен и дори не го изважда, нито се отървава от тялото. Това би било твърде директно, щял е да се замеси прекалено много. Същото е и с Макс. Инсценира самоубийство. Макс е виновен колкото него — може би така го е приел. Кучето? Това е просто куче, което ще отвлече вниманието, а и по този начин ще си отмъсти на Стивън Уайз. Но не би се изправил лице в лице с мен.
Той сложи обицата на бюрото си.
— Познаваш ли я?
Джейкъб се намръщи.
— Дрънкулка, символ. Не е ескимоска. Ние си имаме свои символи.
— Мисля, че убиецът я е носил преди шестнадесет години. Отдавна е забравил за нея, но ще си спомни, ако я види. Виждал съм я и преди някъде. — Нейт я вдигна и се загледа в люлеещото се кръстче. — Но къде?
