Носеше я непрекъснато у себе си. Това противоречеше на правилата, но я носеше в джоба си, докато си вършеше работата из града.
Не сподели с никого за инцидента у Мег и помоли нея и Джейкъб също да си мълчат. Щяха да си поиграят с убиеца.
Пролетта идваше, дните се удължаваха и зеленината превземаше белите полета. Шерифът си вършеше работата, разговаряше с хората от града си, изслушваше проблемите и оплакванията им.
И разглеждаше ушите на всички мъже, с които разговаряше.
— Могат да се затварят — каза му веднъж Мег.
— Какво?
— Дупките в ушите — или където и да било. — Тя лекичко прокара пръсти по пениса му.
— Моля те. — Не можа да потисне тръпката и тя се разсмя лукаво.
— Чувала съм, че това правело проникването още по-възбуждащо.
— Не си го и помисляй. Как така се затварят?
— Зарастват. Ако са скоро пробити и спреш да носиш обиците, те — Мег издаде мляскаш звук — се затварят.
— По дяволите. Сигурна ли си?
— Някога имах четири дупки тук. — Подръпна лявото си ухо. — Нещо ми скимна и ги пробих.
— Сама? Пробила си ги сама?
— Разбира се. Да не съм някаква мухла! — Претърколи се върху него и тъй като беше гола, умът му се отклони за известно време от разговора. — Няколко месеца носих четири обици, но ми се видя много трудоемко и махнах двете. И дупките се затвориха. — Включи лампата, после наклони глава. — Виждаш ли?
— Можеше да ми го кажеш, преди да огледам ушите на целия град и да си отбележа кой има дупки за обици.
Мег пощипа ухото му.
— И на теб ще ти отива.
— Не.
— Аз мога да ти пробия ухото.
— В никакъв случай. Нито ухото, нито каквото и да било друго.
— Бъзльо!
— Точно така. Сега трябва да мисля отначало, след като списъкът ми няма да е от полза.
Тя го възседна и го пое в себе си.
— Мисли после.
Влезе в „Хижата“ и видя Хоп и Ед, които говореха над порции пържоли със салата. Спря при тях.
— Мога ли да ви прекъсна за малко?
— Разбира се, сядай. — Хоп му направи място. — Обсъждахме поверителни въпроси. Направо ме заболява глава, а Ед е слисан. Чудим се как да разтегнем бюджета, за да построим библиотека. Като начало ще се разположи в сградата на пощата. Какво мислиш?
— Идеята ми се вижда добра.
— Всички сме съгласни с това. — Ед попи устни със салфетката. — Но ни трябват още малко средства, за да успеем. — Той намигна на Хоп. — Знам, че не ти е приятно да го чуеш.
— Ще накараме хората да участват с парични дарения или с материали, с труд. Ще изпросим пари за книги или ще ни ги дарят. Хората са щедри, когато харесат някой проект.
— Аз ще участвам — увери ги Нейт. — Когато стане нужда. Междувременно и аз имам един поверителен въпрос. Канех се да намина при теб, Ед. Става дума за банката. Минало е време, тъй че може да те затрудня.
Няма дупка на ухото, помисли си Нейт, когато Ед кимна.
— Когато става дума за банката, паметта ми е дълга. Питай.
— Свързано е с Галоуей.
— С Пат? — Той снижи глас и се огледа. — Може би не бива да го обсъждаме тук заради Чарлийн.
— Няма да трае дълго. Според един информатор Галоуей спечелил доста пари на покер, докато бил в Анкъридж.
— Пат обичаше да играе покер — отбеляза Хоп.
— Така беше. Играл съм с него много пъти, но с малки залози — добави Ед. — Не мога да си представя, че е спечелил много.
— Информаторът ми твърди друго. Затова се чудех дали не е изпращал пари в сметката си в града, преди да замине да се изкачва?
— Не си спомням такова нещо. Дори чек не е пращал. Тогава банката беше още малка, както ти казах. — Ед замислено присви очи. — Макар че по времето, когато Пат замина, вече имахме истински трезор и две касиерки на половин ден. И все пак аз участвах в почти всички операции.
Той потърка брадичката си и се облегна.
— Пат не вземаше парите на сериозно. Никога не идваше в банката да внася или тегли пари.
— А когато отиваше да работи извън града? Обичайно пращаше ли пари оттам?
— Да, понякога. Помня, че Чарлийн идваше един-два пъти всяка седмица — в продължение на повече от два месеца — за да провери дали е внесъл нещо, след като е заминал. Ако е спечелил много пари, в което лично аз се съмнявам, може да ги е внесъл на място или просто да ги е прибрал в кутия от обувки.
— По-склонна съм да предположа второто — намеси се Хоп. — Пат изобщо не мислеше за пари.
— Хората, които са расли в богати семейства, обикновено са такива. — Ед сви рамене. — А има и други — подхвърли, намигвайки на Хоп, — които трябва да мамят, ако искат да построят градска библиотека.
— Ще ви оставя да довършите разговора си. — Нейт излезе от сепарето. — Благодаря, че ми отделихте време.
— Би трябвало да се занимава с проблемите на града — поклати глава Ед, вдигайки кафето си.
— Той смята, че точно това прави.
— Ако ще правим библиотека, ще имаме нужда от добра реклама, Хоп.
— Съгласна. Засега той действа тихомълком. Когато се убеди, че Макс е убил Пат, ще престане.
— Голям инат е. Не се отказва. Хубаво качество за началник на полицията.
Джейкъб беше прав: някои хора не искаха да говорят с полицаи. Дори заедно с него Нейт не успя да научи нищо повече от пътуването, което предприе до Анкъридж.
Не че беше напразно.
Не беше ходил при Кобън. Трябваше да го направя, мислеше си, докато Джейкъб се плъзгаше по езерото. Редно бе да му занесе обицата, но не го направи.
Нуждаеше се от още малко време, за да приключи.
Когато самолетът кацна, най-сетне се отпусна.
— Благодаря, че дойде с мен. Искаш ли да вържа самолета? Ще влезеш ли?
— Знаеш ли как?
— Сега е като лодка с криле. Знам как се швартова лодка.
Джейкъб кимна към Мег, която идваше към тях.
— Имаш си друга работа.
— Така е. Е, довиждане тогава.
Стъпи на плавника, молейки се да не изгуби равновесие и Да се опозори, като падне в езерото. Но успя да стъпи на единия край на кея, точно когато Мег се появи на другия.
— Къде отива? — попита тя, когато Джейкъб се отдалечи.
— Каза, че имал друга работа. — Протегна й ръка. — Върнала си се рано.
— Не, ти закъсня. Почти осем е.
Той погледна към небето, което беше съвсем светло, като по обяд.
