Далеч на север

— Всяка сутрин разтребвам стаята му, не че има кой знае какво да се подрежда. Не носи нищо друго, освен дрехи и несесер за бръснене. Няма нито снимки, нито книги.

Тъй като разтребваше повечето стаи в „Хижата“, Сари се смяташе за експерт по човешко поведение.

— Може би тепърва ще му изпратят багажа.

— Не мисли, че не го попитах. — Сари размаха дъвката, преди да я пъхне в устата си. — Казах му: „Шериф Бърк, сигурно очаквате да ви пратят останалия багаж от континента?“ А той ми отвърна: „Донесох всичко със себе си.“ Не се е обаждал и на никого по телефона, поне от стаята си. Нито някой го е търсил. Доколкото разбирам, единственото нещо, което прави в стаята си, е да спи.

Макар в момента в магазина да нямаше никой друг, Сари понижи глас и се наведе напред.

— И въпреки че Чарлийн му се пуска, той спи сам. — Тя рязко кимна. — Когато сменяш чаршафите на един мъж, знаеш какво прави през нощта.

— Може би го правят в банята или на пода. — Деб с удоволствие забеляза изненадата, която се изписа по бузестото катериче лице на Сари. — Не е речено, че непременно трябва да се чукаш на леглото.

Тъй като беше професионалистка в размяната на клюки, Сари бързо се възстанови.

— Ако Чарлийн се чукаше с него, нямаше още да го преследва като хрътка заек, нали?

Деб замълча, докато чешеше Сесил зад копринените уши, но трябваше да отстъпи.

— Вероятно не.

— Човек, който идва тук едва ли не само с дрехите на гърба си, крие се часове наред в стаята си, отказва на навита жена и почти нищо не казва, ако не го приклещиш, със сигурност е странен, ако питаш мен.

— Не може да се каже, че е първият подобен тип, който се появява тук.

— Може би. Но е първият, когото правим началник на полицията. — Още беше бясна, че предишната седмица глоби сина й. Сякаш доларите растяха по дърветата. — Този човек крие нещо.

— За бога, Сари. Всички тук правят същото.

— Не ме интересува кой какво крие, освен ако няма властта да хвърли мен и семейството ми в затвора.

Деб нетърпеливо натисна клавишите на касовия апарат.

— Ако не смяташ да излезеш оттук, без да си платиш дъвката, не си нарушила никакви закони. Така че на твое място не бих се притеснявала.

Човекът, когото обсъждаха, още седеше на бюрото си. Но сега беше притиснат. От две седмици беше успявал да избегне, отклони или отложи срещата с Макс Хоубейкър. Не искаше да го интервюират. Всъщност беше уплашен — пресата си беше преса, независимо дали ставаше дума за седмичния вестник в малък град или за „Балтимор Сън“.

Гражданите на Лунаси може би нямаха нищо против да видят имената си във вестника по каквато и да било причина, но той още имаше неприятен вкус в устата от опита си с репортерите след престрелката.

Беше разбрал, че ще трябва да преглътне още от същото, когато Хоп влезе в кабинета му с Макс.

— Макс иска интервю. Градът трябва да знае нещо за човека, когото сме избрали да следи за реда и спазването на законите. Добре е интервюто да излезе в следващи брой на „Лунатик“. Затова… захващай се.

И тя излезе със същата маршова походка, затваряйки енергично вратата след себе си. Макс се усмихна дръзко.

— Срещнах кмета по пътя насам, за да видя дали имате сега няколко свободни минути, в които да поговорим.

— Аха. — След като се чудеше дали да убие малко време с пасианси на компютъра, или да поиска от Питър да му даде поредния урок по използване на снегоходки, нямаше как да каже, че е много зает.

Беше преценил Макс като амбициозен зубрач, от онези, които прекарват по-голямата част от времето си в гимназията, изолирани от останалите. Той имаше кръгло приятно лице, върху което падаше светло кестенява коса. За ръста си от метър и седемдесет той имаше около пет излишни килограма, натрупани главно в областта на корема.

— Кафе?

— Не бих имал нищо против.

— Нейт стана и наля две чаши.

— Как го пиете?

— С две сметани и две пакетчета захар. Какво смятате за новата ни рубрика? За полицейската хроника?

— За мен това е нещо ново. Изложили сте фактите. Струва ми се, изчерпателно.

— Кари много искаше да я включим. Ако позволите, ще запиша разговора ни. Ще си водя и бележки.

— Добре. — Той приготви кафето на Макс и го донесе. — Какво искате да знаете?

Макс се намести удобно и извади касетофон от платнения си сак. Сложи го на бюрото, отбеляза времето и го включи. После извади бележник и молив от джоба си.

— Мисля, че нашите читатели биха искали да знаят нещо за човека със значката.

— Звучи като заглавие на филм. Съжалявам — добави той, когато видя, че Макс се намръщи. — Няма кой знае какво за знаене.

— Да започнем с основните неща. Ще ми кажете ли на колко сте години?

— Тридесет и две.

— И сте били детектив в балтиморската полиция?

— Точно така.

— Женен ли сте?

— Разведен.

— Случва се и на най-добрите от нас. Деца?

— Не.

— В Балтимор ли сте роден?

— Прекарал съм там целия си живот с изключение на последните три седмици.

— И защо детектив от Балтимор става началник на полицията в Лунаси, Аляска?

— Наеха ме.

Лицето на Макс си остана приветливо и тонът му не се промени.

— Но все пак е трябвало да се кандидатирате.

— Исках промяна. — Ново начало. Последен шанс.

— Някои хора биха могли да нарекат това доста драматична промяна.

— Ако търсиш нещо различно от обичайното, защо да не е много по-различно? Хареса ми описанието на работата, на града. Имам възможност да върша нещо познато, но в различна обстановка, в друг ритъм.

— Току-що говорихме за полицейската рубрика. Това едва ли може да се сравни с онова, с което сте свикнали. Не се ли боите, че ще се отегчите, след като сменяте ритъма и мащабите на големия град с общност, в която живеят по-малко от седемстотин жители?

Внимавай, помисли си Нейт. Не беше ли седял тук допреди малко, отегчен до смърт? Или депресиран? Трудно беше да се открие разликата. Имаше моменти, в които не беше сигурен, че изобщо има разлика, тъй като и двете състояния го караха да се чувства ужасно ненужен.

— Балтимор не е от най-големите градове. Но фактът е, че през по-голямата част от времето работата е доста анонимна. Полицаите си приличат, случаите се трупат един след друг.

И никога не можеш да приключиш всичките, помисли си Нейт. Колкото и часове да им отделиш, не можеш да приключиш всички и в крайна сметка се ограничаваш само с ясните и новите случаи.

— Ако някой се обади тук — продължи, — този човек знае, че или аз, или някой от двамата заместници, ще отиде да поговори с него, да му помогне да разреши проблема си. След известно време ще знам кой има нужда от помощ, когато се обажда. Няма да бъде просто име в папката, а човек, когото познавам. Мисля, че това ще добави още едно ниво на удовлетворение към работата, която върша.