Изненада го, че беше казал самата истина, макар досега да не я беше осъзнал напълно.
— Ловувате ли?
— Не.
— Ходите ли на риба?
— Засега не.
Макс стисна устни.
— Хокей? Ски? Планинско катерене?
— Не. Питър ме учи да се движа със снегоходките. Казва, че ще ми свърши работа.
— Прав е. Ами хобита, развлечения за свободното време, интереси?
Работата не му беше оставяла достатъчно време. Или по-скоро, поправи се Нейт, той беше позволил на работата да погълне цялото му време. Не беше ли това причината Рейчъл да си потърси друг?
— Засега не знам към какво ще се ориентирам. Нека първо да видим какво ще стане със снегоходките. А вие как се оказахте тук?
— Аз ли?
— Бих искал да знам нещо за човека, който задава въпросите.
— Справедливо е — съгласи се Макс. — През 60-те години учех в Бъркли. Секс, наркотици и рокендрол. Влюбих се в една жена — както винаги става — и отпътувахме на север. Прекарахме известно време в Сиатъл. Там се срещнах с един човек, който се занимаваше с алпинизъм. И аз се запалих. С жената продължихме да мигрираме на север. Бяхме вегетарианци, интелектуалци и хора, които мразят институциите.
Той се усмихна — пълен и оплешивяващ мъж на средна възраст, който сякаш се забавляваше от мисълта какъв е бил някога и какъв е сега.
— Тя искаше да рисува, а аз — да пиша романи, които изваждат наяве скритата същност на човека. Оженихме се, което провали всичко. Тя се върна в Сиатъл, а аз се озовах тук.
— И издавате вестник, вместо да пишете романи.
— Все още работя по онези романи. — Той вече не се усмихваше, изглеждаше сдържан и малко разстроен. — От време на време ги изваждам. Слаби са, но продължавам да работя по тях. Още не ям месо и съм природозащитник, което дразни много хора. Запознах се с Кари преди около петнадесет години. Оженихме се. — Усмивката му се върна. — Този път изглежда се получи.
— Деца имате ли?
— Момче и момиче. На десет и дванадесет. А сега да се върнем на вас. Работили сте в балтиморската полиция единадесет години. Когато говорих с лейтенант Фостър…
— Говорили сте с моя лейтенант?
— Бившият. Той ми разказа нещичко за вас. Описа ви като задълбочен и упорит полицай, който приключва успешно случаите си и работи добре под напрежение. Не че не бихме искали нашият полицейски началник да притежава такива качества, но определено сте прекалено квалифициран за тази работа.
— Това си е мой проблем — каза Нейт с равен глас. — Не мога да ви отделя повече време.
— Само още няколко минути. Били сте два месеца в отпуск по болест след инцидент миналия април, по време на който партньорът ви Джак Биън и заподозреният са били убити, а самият вие — ранен. Върнали сте се на работа за четири месеца, после сте напуснали. Струва ми се, че този случай е натежал в полза на решението ви да приемете службата при нас. Прав ли съм?
— Вече ви съобщих причините, поради които съм тук. Никой от Лунаси не се интересува от смъртта на партньора ми.
Лицето на Макс се беше вкаменило и Нейт разбра, че го е подценил. Журналистът си е журналист, напомни си той, където и да се намира. А този беше подушил сензация.
— Но хората се интересуват от вас, шерифе. От вашия опит и мотивация, от професионалната ви биография.
— Това са минали неща.
— „Лунатик“ може да е малък вестник, но като издател аз трябва да представям точни факти и пълни сведения. Знам, че престрелката е била разследвана и са открили, че вие сте стреляли с основание. Но онази нощ сте убили човек и това сигурно ужасно ви тежи.
— Да не мислите, че нося значка и пистолет за забавление, Хоубейкър? Че те са само реквизит? Всеки ден, когато взима оръжието си, полицаят знае, че може би ще му се наложи да го използва. И да, това наистина му тежи.
Гневът го заля и гласът му стана студен като януарския вятър, който блъскаше по прозорците.
— Оръжието тежи, както и онова, което ще направиш с него — това е истина. А дали съжалявам, че съм го използвал тогава? Не. Съжалявам, че не бях по-бърз. Ако бях стрелял по-рано, един добър човек още щеше да бъде жив. Жена му нямаше да е вдовица, а двете му деца щяха да имат баща.
Докато го слушаше, Макс се облегна назад и на няколко пъти облиза устните си, но не се предаде.
— Обвинявате ли се?
— Аз съм единственият, който излезе жив от онази алея — Гневът секна и без него очите му изглеждаха уморени и безизразни. — Кого друг да виня? Изключете касетофона. Интервюто свърши.
Макс се наведе и изключи касетофона.
— Съжалявам, че засегнах чувствително място. Тук не живеят много хора, но колкото и да са, те имат правото да знаят истината.
— Да, вие винаги казвате така. Имам работа.
Макс прибра касетофона и стана.
— Трябва ми и снимка за статията.
Безмълвният поглед на Нейт го накара да прочисти гърлото си.
— Кари може да дойде малко по-късно. Тя е фотографът. Благодаря за отделеното време. И… успех със снегоходките.
Когато остана сам, Нейт дълго време не помръдна. Очакваше гневът да се завърне, но това не стана. Би посрещнал с радост дивата му, заслепяваща сила. Но усещаше само студ.
Знаеше какво ще последва, ако това продължи. Изправи се с бавни, овладени движения и взе полицейската радиостанция.
— Трябва да изляза за малко — каза на Пийч. — Ако нещо се случи, свържи се с мен по радиостанцията или по мобилния ми.
— Времето се разваля — предупреди го тя. — Изглежда бурята ще е силна. Не ходете много далеч, за да можете да се върнете за вечеря.
— Ще се върна.
Той излезе в преддверието и се облече. Не позволи на нито една мисъл да проникне в ума му, докато не подкара колата. Пред къщата на Хоп спря и почука на вратата.
Отвори му тя. Очила за четене висяха на верижка върху дебелата й рипсена риза.
— Игнейшъс, заповядай.
— Не, благодаря. Никога вече не ме притискай така.
Ръцете й се заиграха с верижката, докато се взираше в лицето му.
— Влез, ще поговорим.
— Само това имам да ти кажа. Нищо повече.
Обърна се рязко, а тя остана на прага, загледана в гърба му.
Излезе от града и спря, когато къщите свършиха. На езерото се пързаляха хора. Вероятно скоро щяха да си тръгнат, защото вече се смрачаваше. Отзад се виждаше нечия паянтова къщичка за риболов върху леда.
Не видя самолета на Мег. Не бяха се срещали, откакто наблюдаваха Северното сияние.
Трябваше да се върне и да се заеме с онова, за което му плащаха. Макар и да не беше много. Вместо да го стори, той подкара нататък.
Когато стигна до къщата на Мег, завари кучетата да стоят нащрек и да я пазят. Слезе от колата и изчака да види как ще се отнесат към неочаквания посетител.
Почти едновременно те вирнаха глави, после хукнаха към него с дружелюбен лай. След като поскачаха и се повъртяха наоколо му, едното хукна към кучкарника, изкачи стъпалата и влезе вътре. След миг затича
