има. И все пак, може би си заслужаваше.
Във всеки случай й беше приятно да разговаря с него, а това за нея беше показателно. Често прекарваше седмици наред, без да говори с друго човешко същество, затова ценеше интересните разговори. Харесваше й да гледа как тъгата се появява и изчезва от погледа му. На няколко пъти бе видяла това да се случва. Когато стоеше пред къщата й тази сутрин, заслушан в Лорийна Маккенит, и за няколко секунди, докато танцуваха.
Обградена от музиката и топлотата на човешкото общуване наоколо, тя осъзна, че отново иска да види как тази тъга се стапя. И че има добра идея как да го постигне.
Намери зад бара отворена бутилка и две чаши и се измъкна от залата.
Хоп рязко потупа Чарлийн по рамото.
— Извинявай, имам официална работа с шериф Бърк.
Чарлийн се притисна още по-плътно до Нейт и той изпита чувството, че след малко ще излезе през гърба му.
— Кметството е затворено, Хоп.
— Кметството никога не е затворено. Хайде, ще удушиш момчето.
— Добре, добре. Очаквам да довършим този танц, красавецо.
— Да си намерим някое тихо ъгълче, Игнейшъс. — Хоп си проби път през тълпата. Седна на една маса, която някой беше избутал в билярдната. — Искаш ли нещо за пиене.
— Не, искам да избягам през задната врата.
— Можеш да избягаш, но не и да се скриеш в такова малко градче. Рано или късно ще трябва да се разбереш с нея.
— По-добре да е късно. — Искаше му се да се качи горе и отново да се приюти в мрака. Главата му пулсираше, стомахът му беше свит от стреса и усилието да съществува.
— Не те извиках само за да те спася от Чарлийн. Направо си вбесил заместника ми.
— Знам. Разреших случая така, както беше най-разумно и в рамките на закона.
— Не се съмнявам, че си вършиш добре работата, Игнейшъс. Просто ти споменах факта. Ед е надут, самовлюбен и досаден през повечето време. Но е добър човек и дава много на този град.
— Това не значи, че шофира добре.
Тя се усмихна.
— Винаги е бил слаб шофьор. Но за сметка на това е влиятелен, богат и злопаметен. Няма да забрави, че си се изпречил на пътя му. За теб може да е дребна работа в сравнение с нещата, с които си свикнал, но в Лунаси това е сериозно нещо.
— Едва ли съм първият.
— Не си. С Ед постоянно се караме. Но според него, ние сме на едно и също ниво. Дори може би аз стоя малко по-високо. Ти си пришълец и той очаква да му се подмазваш. От друга страна, аз щях да бъда много разочарована, ако го беше направил. Така че си между чука и наковалнята.
— Случвало ми се е и преди. Чудя се с каква ли мазнина се подмазва човек.
Тя го изгледа за миг, после избухна в смях.
— Учтив и заобиколен начин да ми кажеш да си гледам работата. Но преди да го направя, ще ти кажа нещо. Да застанеш между Чарлийн и Мег, означава, че и чукът, и наковалнята ще бъдат много горещи, лепкави и гадни като адски демони.
— В такъв случай по-добре да не съм там.
— Умна мисъл. — Тя вдигна вежди, когато мобилният му телефон иззвъня.
— Обажданията в управлението се прехвърлят на моя телефон — обясни той, докато го вадеше от джоба си. — Бърк.
— Вземи си палтото — каза Мег. — Ще се срещнем навън след пет минути. Искам да ти покажа нещо.
— Добре. — Той пъхна телефона отново в джоба си под изпитателния поглед на Хоп. — Нищо важно. Мисля, че ще изляза навън.
— Използвай онази врата, мини през кухнята.
— Благодаря. И честита Нова година!
— На теб също. — Когато той се отдалечи, Хоп поклати глава. — Ще си имаме проблеми.
Отне му повече от пет минути да отиде до стаята си, да се облече, да излезе навън и да заобиколи до предния вход на „Хижата“. На половината път осъзна, че изобщо не се беше изкушил от мисълта да заключи вратата след себе си и да потъне в мрака.
Може би това беше напредък. Или просто похотта беше по-силна от депресията.
Тя го чакаше, седнала на един от сгъваемите столове, които беше сложила в центъра на улицата. Бутилката шампанско беше забучена в купчина сняг. Тя отпиваше от чашата си, завита с дебело одеяло.
— Не можеш да седиш тук в тази рокля, въпреки че си с палто и одеяло…
— Преоблякох се. Винаги си нося дрехи за смяна в раницата.
— Жалко. С нетърпение очаквах отново да те видя по нея.
— По друго време и на друго място. Сядай.
— Добре. Защо седим насред улицата в… десет минути преди полунощ?
— Не обичам особено тълпите. А ти?
— Никак.
— За известно време е забавно, и то при специален повод. Но след няколко часа ми омръзва. Освен това — тя му подаде чаша — това шампанско е по-хубаво.
Учуди го, че не е замръзнало.
— Мисля, че е по-добре, ако влезем вътре, където няма риск да измръзнем.
— Навън не е толкова студено. Няма вятър. Температурата е около нула градуса. Пък и отвътре не можеш да видиш това.
— Кое?
— Погледни нагоре, пришълецо.
Той погледна натам, накъдето сочеше, и дъхът му спря.
— Свети Боже!
— Да, винаги съм мислила, че това е нещо свято. Природен феномен, предизвикан от географската дължина, слънчевите петна и тъй нататък. Научните обяснения не намаляват нито красотата, нито вълшебството му.
Светлината в небето беше зелена, с проблясъци от златисто и намеци за червено. Дългите фосфоресциращи ивици сякаш пулсираха и дишаха, оживявайки мрака.
— Северното сияние се вижда най-добре през зимата, но обикновено е твърде студено, за да му се наслаждаваме. Тази нощ е изключение.
— Само съм чувал за него и съм виждал снимки. Не е същото.
— Както всички хубави неща. Вън от града се вижда по-добре. А най-красиво е, ако лагеруваш на някой от ледниците. Една нощ, когато бях седемгодишна, с баща ми се изкачихме в планината и спахме на открито, за да можем да го видим оттам. Лежахме часове наред и гледахме небето, едва не замръзнахме.
Свръхестественото зелено продължаваше да трепти, да искри, да се разпръсква и да сияе. От него валяха разноцветни искри като дъжд от скъпоценни камъни.
— Къде е той сега?
— Би могло да се каже, че един ден отново пое на път и не се върна. Ти имаш ли семейство?
— В известен смисъл.
— Няма да разваляме тази вечер, като си разказваме тъжните си съдби. Просто ще се наслаждаваме на гледката.
Седяха мълчаливо в средата на улицата под пламтящото небе.
Пламъците му разпалиха нещо в него, прогониха напрегнатото главоболие, докараха го до ръба на чудото, където отново можеше да диша.
