Косата й не беше прибрана и падаше като черен дъжд върху млечнобелите й рамене. Обувки с невероятно високи токчета привличаха погледа върху стройните й мускулести крака.
Ухаеше на нещо хладно, загадъчно и непознато.
— Изглеждаш невероятно.
— Обичам да се кипря, ако случаят го позволява. А ти ми изглеждаш уморен. —
— Още не мога да свикна с часовата разлика.
Той отпи от шампанското. Имаше вкус на оцветена газирана вода.
— Да се забавляваш ли дойде, или да гледаш отстрани с мрачен и официален вид?
— Предимно второто.
Мег поклати глава.
— Опитай за известно време първото. Да видим какво ще стане. — Тя протегна ръка и свали значката му.
— Ей…
— Ако ти потрябва щит, можеш да я сложиш — каза тя, докато я пъхаше в джоба на ризата му. — Но сега ще танцуваме.
— Не знам как да танцувам тукашните танци.
— Няма нищо. Аз ще те водя.
И тя го направи, а това го разсмя. Гърлото му беше пресъхнало, но част от товара на раменете му олекна.
— Местен ли е оркестърът?
— Всички са местни. На пианото е Минди. Преподава в началното училище. Китаристът се казва Парго. Работи в банката. Цигуларят е Чък. Той е рейнджър в Денали. Федерален служител е, но е толкова мил, че всички го харесват. А на барабаните е Големия Майк. Той е готвач тук. Вкарваш ли всичко това в компютъра?
— Моля?
— Виждам, че им правиш досиета наум.
— Струва си да помниш.
— Понякога си струва да забравиш. — Погледът й се отклони вдясно. — Правят ми знак. Макс и Кери Хоубейкър. Те издават „Лунатик“, седмичния ни вестник. През по-голямата част от седмицата отсъстваха. Но са планирали интервю с новия началник на полицията.
— Мислех, че това е празненство.
— Ще те подгонят в мига, когато музиката спре.
— Не и ако се измъкнеш с мен и си направим празненство някъде другаде.
Тя се обърна и го погледна в очите.
— Ако говориш сериозно, може и да се съглася.
— И защо да не говоря сериозно?
— Точно в това е въпросът. Някой път ще те попитам.
Мег не му даде възможност да избира, а тръгна през тълпата, влачейки го след себе си към края на импровизирания дансинг. След като го представи, се измъкна и го остави да се справя сам.
— Много се радвам да се запознаем. — Макс ентусиазирано разтърси ръката му. — С Кери току-що се върнахме в града, затова не сме имали възможност да ви поздравим с добре дошъл. Ще ви помоля да ни отделите малко време за интервю за „Лунатик“.
— Ще се уговорим за ден и час.
— Можем още сега да седнем във фоайето и…
— Не сега, Макс. — Лицето на Кери се озари от усмивка. — Тази вечер не е за работа. Но преди да се върнем отново към празненството, бих искала да ви попитам, шериф Бърк, дали имате нещо против да включим полицейска рубрика във вестника. Според мен тя ще покаже на града какво правите и как се справяте. Сега, когато вече имаме полицейски участък, искаме „Лунатик“ да отразява дейността му.
— Можете да получите тази информация от Пийч.
Мег си проби път до бара и взе нова чаша шампанско, преди да седне на едно столче, откъдето можеше да наблюдава танцуващите.
Чарлийн се присъедини към нея.
— Аз го видях първа.
Мег не откъсна поглед от дансинга.
— По-важно е кого гледа той, нали?
— Хвърлила си му око само защото аз го искам.
— Чарлийн, ти искаш всичко живо, което има пенис. — Мег отпи от шампанското. — Пък и не гледам него. — Тя се усмихна. — Но не се притеснявай, играй си игричката. Няма да попречиш на моята.
— Първият интересен мъж, който идва в града от месеци. — Изпаднала в откровение, Чарлийн се приведе по-близо. — Знаеш ли, че всяка сутрин закусва с Джеси? Не е ли мило от негова страна? А да беше видяла как се справи с братята Маки. Освен това си има тайна. — Тя въздъхна. — Умирам си за мъже с тайни.
— Умираш си за всеки мъж, който може да го вдигне.
Чарлийн изкриви уста в гримаса на отвращение.
— Защо трябва да си толкова груба?
— Ти седна тук, за да ме уведомиш, че се надяваш да изпукаш началника на полицията. Както и да го сучеш, това е грубо, Чарлийн. Аз просто го казах направо.
— Същата си като баща си.
— Така казваш винаги — промърмори Мег, докато майка й се отдалечаваше.
На нейно място седна Хоп.
— Вие двете бихте се скарали и за това колко дъжд е валяло последния път.
— Това е прекалено философска тема за нас. Какво пиеш?
— Канех се да си взема още една чаша от това ужасно шампанско.
— Аз ще ти донеса. — Мег мина зад бара, наля една чаша и допълни своята. — Тя умира от желание да схруска Бърк.
Хоп погледна към Нейт и видя, че е успял да се отърве от семейство Хоубейкър, но сега е приклещен от Джо и Лара Уайз.
— Тяхна си работа.
— Тяхна си работа — съгласи се Мег и се чукна с Хоп.
— Фактът, че той явно се интересува повече от теб, едва ли ще подобри отношенията ви с майка ти.
— Права си. — Мег замислено отпи от чашата. — Но може да разнообрази живота ми. — Видя, че Хоп вдигна очи към небето, и се разсмя. — Какво да направя, като обичам да си търся белята.
— А с него определено ще си я намериш. — Хоп се обърна, когато видя, че Чарлийн измъква Нейт на дансинга. — Приказката за тихите води не е случайна. Разочарованите мъже са трудни.
— Той е най-тъжният човек, когото съм виждала. По-тъжен дори от онзи скитник, който се отби тук преди няколко години. Как му беше името? Маккинън. Пръсна си мозъка в склада на Хоули.
— Беше ужасно. Игнейшъс може да е достатъчно наранен от нещо, за да налапа дулото на служебния си пистолет, но е прекалено силен, за да дръпне спусъка. Освен това е твърде възпитан.
— На това ли залагаш?
— Да, на това. По дяволите, ще направя последното си добро дело за тази година и ще го спася от Чарлийн.
„Тъжните, възпитани мъже изобщо не са мой тип“, каза си Мег. Тя обичаше безгрижни, безразсъдни мъже. От тях не очакваш да останат през нощта. С такъв мъж можеш да пийнеш едно-две, да се потъркаляте между чаршафите, ако ви дойде настроение, и после да продължиш по пътя си.
Без проблеми, без душевни рани.
Ала мъж като Игнейшъс Бърк? Връзката с него нямаше да бъде гладка и рани със сигурност щеше да
