достатъчно, за да си върши работата? Всъщност, просто се криеше. От онова, което беше преди, от онова, което бе изгубил. Но не можеш да се скриеш от нещо, което е с теб всеки миг от деня и само чака удобния миг, за да изскочи и да ти се изсмее в лицето.
Разбира се, имаше хапчета. Беше ги донесъл със себе си. Хапчета против депресия, против стрес. Хапчета, които да му помагат да спи дълбоко, да не сънува кошмари.
Бе спрял да ги взима, защото с тях по-лесно губеше усещането кой е, отколкото с депресията, стреса или безсънието.
Не можеше да се върне назад, не можеше да продължи напред, защо тогава да не потъне тук? Все по- дълбоко, докато най-накрая вече не може, нито иска да изпълзи от бездната. Част от него знаеше, че там се чувства добре, сгушен в тъмнината и празнотата, валяйки се в собственото си нещастие.
По дяволите, би могъл да се приюти в нея като някой от смахнатите, които живееха в кашони от хладилници под моста. Животът в кашон е простичък и от теб не се очаква нищо.
Сети се за старата сентенция за дървото и гората, и я извъртя така, че да приляга за неговия случай. Ако изгубеше ума си в Лунаси, дали изобщо бе имал какво да губи?
Мразеше онази част от себе си, която мислеше по този начин, която искаше да се приюти в бездната.
Ако не слезеше на празненството, някой щеше да се качи при него, а това щеше да бъде по-лошо. Мразеше усилието, което трябваше да положи, за да стане. Дали раздвижването в душата му — онези кратки проблясвания на живот — беше поредната гавра на съдбата? Начинът, който бе избрала, за да му покаже какво е да си жив, преди отново да го запрати в бездната?
У него все още имаше достатъчно гняв, за да изпълзи навън и този път, поне този път. Щеше да преживее и тази нощ, последната от годината. И ако до следващата нищо не се променеше, това със сигурност поне нямаше да влоши нещата.
Но тази вечер имаше задължения. Той посегна към значката, която бе свалил, и осъзна колко нелепо е, че това парче евтин метал би трябвало да го накара да се стегне. Но беше готов да се хване дори за нея, за да се държи както се очакваше от него.
Когато запали лампата, светлината опари очите му и той отстъпи встрани, за да се пребори с изкушението да я угаси отново и да се сгуши уютно в мрака.
Влезе в банята и пусна студената вода. Наплиска лицето си, внушавайки си, че така ще отмие умората, която беше част от депресията.
Дълго време се гледа в огледалото, търсейки някакви външни белези за състоянието си. Но видя само един обикновен човек, без особени проблеми. Може би очите му бяха малко уморени и бузите — леко хлътнали, но нищо по-сериозно.
Щеше да е хубаво, ако всички останали видеха същото.
Когато отвори вратата, шумът го заля като вълна. Също като със светлината, трябваше да се насили, за да продължи напред, вместо да се върне в пещерата си.
Беше дал почивка на Ото и на Питър, за да ядат, пият и се веселят. И двамата имаха семейства и приятели, хора, с които да изпратят старата година. Тъй като Нейт от месеци се опитваше да го направи сам, не виждаше защо това трябва да се промени точно тази вечер.
Докато слизаше по стълбите, имаше усещането, че тялото му е пълно с олово.
Музиката беше жизнерадостна и по-хубава, отколкото беше очаквал. И ресторантът беше пълен. Масите бяха разместени, за да се отвори място за дансинг, и клиентите с радост го използваха. От тавана висяха гирлянди и балони, хората бяха облечени празнично.
Видя, че част от присъстващите носеха онова, което Пийч беше нарекла „аляски смокинг“ — здрави работни дрехи, почистени за случая. Някои ги бяха комбинирали с вратовръзки тип шнур и празнични шапки от хартия.
Много от жените носеха блестящи рокли или поли и високи обувки, а косите им бяха прибрани. Видя Хоп, пременена в пурпурна рокля за коктейли, да танцува — може би фокстрот — с елегантния Хари Майнър. Роуз седеше на стол с висока облегалка зад бара, а един мъж, който вероятно беше съпругът й Дейвид, стоеше до нея и разтриваше гърба й.
Чу я да се смее на нещо, което й разказваше жената от рецепцията на клиниката. Видя как погледна в очите на съпруга си. Долови искрата, която премина между тях, и почувства самота и студ.
Никога жена не го беше поглеждала така. Дори когато беше женен, съпругата му никога не бе отправяла към него взор, изпълнен с такава открита и безусловна любов.
Отвърна очи от тях.
Огледа тълпата с погледа на полицай — измерващ, отбелязващ подробностите, проучващ. Това бе нещо, което го отдалечаваше от другите, и той го знаеше, но не можеше да спре.
Видя Ед и надутата, според слуховете, Арлийн. Мич от местната радиостанция беше прибрал прошарената си коса на опашка и прегръщаше едно хубаво момиче. Кен носеше хавайски венец и водеше оживена дискусия с Професора, облечен в обичайния си туиден костюм.
Всички се разбират добре, помисли си Нейт, макар че някои вече са пийнали. Те бяха свои, а той — пришълец.
Долови уханието на парфюма на Чарлийн, но тя го последва прекалено бързо, за да му даде възможност да я избегне или да се овладее. Гъвкавото й тяло се притисна към него, топлите й устни се плъзнаха по неговите, усети лекото докосване на езика й. Ръцете й погалиха и стиснаха задника му, докато зъбите й леко гризнаха долната му устна.
После тя се отдръпна и му се усмихна морно.
— Честита Нова година, Нейт. Това беше в случай, че не мога да стигна до теб в полунощ.
Той не можеше да отрони и дума и се боеше, че се е изчервил. Чудеше се дали явното и неприлично опипване беше предизвикало някакво раздвижване в мрака, който го душеше.
— Къде се беше скрил досега? — Тя обви ръце около врата му. — Празненството започна преди повече от час, а ти още не си танцувал с мен.
— Имах… да свърша нещо.
— Работа, работа и пак работа. Защо не дойдеш да се повеселиш с мен?
— Трябва да говоря с кмета. —
— Сега не е време за политика. Празник е. Хайде, ела да танцуваме. После ще пийнем шампанско.
— Трябва да свърша това.
Той сложи ръце на бедрата й, опитвайки се да я избута по-далеч от себе си, и се огледа за Хоп — своята спасителка. Но вместо нея очите му срещнаха погледа на Мег.
Тя му се усмихна с обичайната си крива усмивка и насмешливо вдигна чашата си за наздравица.
После танцуващите двойки я скриха от очите му.
— Ще танцуваме по-късно. Аз… — Той забеляза познато лице и се вкопчи в него като удавник. — Ото, Чарлийн иска да танцува.
Преди някой от двамата да успее да каже нещо, Нейт се беше отдалечил. Стигна чак до другия край на залата, преди да се осмели да си поеме дъх.
— Интересно, нямаш вид на страхливец.
Мег застана до него. Сега държеше две чаши.
— Значи външността лъже. Тя ме плаши до смърт.
— Няма да твърдя, че Чарлийн е безобидна, защото е всичко друго, освен това. Но ако не искаш да си пуска езика в гърлото ти, трябва да й го кажеш. Високо и ясно, с едносрични думи. Заповядай, нося ти питие.
— Дежурен съм.
Тя изсумтя.
— Едва ли чаша евтино шампанско ще ти завърти главата. По дяволите, Бърк, почти всички от Лунаси са тук.
— Има логика.
Той взе чашата, но не отпи. Все пак, успя да съсредоточи погледа си върху Мег. Носеше рокля. Или поне това беше общоприетото наименование на червеното нещо, прилепнало върху тялото й като втора кожа. То разкриваше стегнатото, атлетично тяло, което си беше представял в пози, незаконни поне в няколко щата.
