Той скочи. Сега не беше време да се съмнява, нито да премисля. Студът го преряза като множество ножове, а въздухът беше толкова рядък, че обгори гърлото му. Имаше възвишения, които се издигаха над други възвишения, вълнисти морета, километри сянка, океани белота.
Той се придвижваше по ледника, тътрейки се, вместо със спринт, както се бе надявал.
Когато стигна скала, продължи по инстинкт, изкачвайки се като коза, и потъна до колене в сняг, когато преодоля ниската стена.
— Чуваше шума на двигателите, вятъра и собственото си тежко дишане.
Въпреки инструкциите на Мег, коленичи до момчето и потърси пулса му. Лицето на хлапака беше посивяло, по бузите и брадата му имаше лишеи.
Но очите му се отвориха.
— Успях — дрезгаво прошепна той. — Успях.
— Да. Да се разкараме оттук.
— Те са горе в пещерата. Не успяха да се изкачат, не могат и да слязат. Скот е болен, а на Брад май му е счупен кракът. Дойдох за помощ. Дойдох…
— И успя. Ще ни покажеш къде са, щом се качим в самолета. Можеш ли да вървиш?
— Не знам. Ще опитам.
Нейт с мъка го изправи и го подпря.
— Хайде, Стивън. Просто слагаш единия крак пред другия. Стигнал си чак дотук.
— Не си усещам краката.
— Просто ги вдигай подред. Ще ти се подчинят. Трябва да слезеш долу.
Нейт вече усещаше как студът прониква през ръкавиците му и се ядосваше, че не се е сетил да сложи още един чифт.
— Не съм достатъчно опитен, за да те нося. Дръж се за мен и ми помогни да слезем. Трябва да стигнем до самолета, за да помогнем на приятелите си.
— Трябваше да ги оставя, за да потърся помощ. Трябваше да ги оставя при мъртвеца.
— Няма нищо. Ще се върнем за тях. А сега ще слезем. Готов ли си?
— Ще се справя.
Нейт тръгна пръв. Ако хлапето паднеше, припаднеше или се подхлъзнеше, щеше да спре падането му. Продължи да му вика, докато слизаха. Викаше, за да го държи в съзнание, искаше да му отговаря, за да е сигурен, че ще бъде нащрек.
— Преди колко време остави приятелите си?
— Не знам. Два или три дни. Хартборн не се върна. Или… Мислех, че съм го видял, но не беше така.
— Добре. Почти стигнахме. След няколко минути ще ни покажеш къде са приятелите ти.
— В ледената пещера с мъртвеца.
— Кой е мъртвецът? — Нейт скочи върху ледника. — Кой е мъртвецът?
— Не знам. — Гласът беше сънен. Стивън се подхлъзна и се свлече в ръцете на Нейт. — Открихме го в пещерата. Леден човек с отворени очи. И те гледа. В гърдите му е забита брадва. Зловещо.
— Обзалагам се. — Къде с влачене, къде с носене, успя да закара момчето до самолета.
— Той знае къде са останалите. — Нейт отвори вратата, качи се и издърпа Стивън вътре. — Може да ни покаже.
— Сложи го отзад и го завий с одеялата. Аптечката е в сака. В термоса има горещо кафе. Не му давай да пие твърде много.
— Още ли съм жив? — Сега момчето трепереше и тялото му се тресеше от студа.
— Да, жив си.
Нейт го сложи на пода между седалките и го зави с одеялата, докато Мег излиташе.
Чу воя на вятъра и двигателите и се зачуди дали все пак няма да се разбият.
Трябва да ни кажеш къде са приятелите ти.
— Мога да ви покажа.
С тракащи зъби момчето се опитваше да вземе чашата кафе, която Нейт му бе налял.
— Остави, аз ще я държа. Просто отпий.
Когато преглътна, от очите му потекоха сълзи.
— Не вярвах, че ще успея. Щяха да умрат там, защото аз не можах да стигна до самолета.
— Но ти успя.
— Самолетът го нямаше. Нямаше го там.
— Но ние бяхме там.
Опитвайки се да запази равновесие въпреки друсането на самолета, Нейт отново му поднесе чашата.
— Почти стигнахме до върха, но Скот беше зле, а Брад падна. Кракът му пострада. Стигнахме до пещерата и влязохме вътре, преди да започне бурята. Стояхме там. Вътре има мъртвец.
— Така казваш ти.
— Не си измислям.
Нейт кимна.
— Ще ни го покажеш.
9.
Нейт мразеше болниците. Те бяха едно от нещата, които го връщаха в мрака. Беше прекарал твърде дълго време в болница, след като го раниха. Достатъчно време, за да могат болката, скръбта и вината да се слеят в бездната на депресията.
Не беше успял да го избегне. Беше мечтал за забравата на съня, но насън го преследваха кошмари, а те бяха по-лоши от мрака.
Апатично се беше надявал, че ще умре. Че кротичко ще премине отвъд. Не беше мислил за самоубийство. Това щеше да изисква прекалено много усилия, прекалено много труд.
Никой не го беше обвинил за смъртта на Джак. Искаше му се да го направят, но вместо това колегите му идваха и му носеха цветя, бяха изпълнени със съчувствие и дори с възхищение. А това му бе тежало като олово.
Едва дочуваше приказките за терапия, консултации с психолог и антидепресанти. Беше правил всичко отгоре-отгоре, само за да се отърве от докторите и загрижените приятели.
Беше го правил месеци наред.
А сега отново се намираше в болница и усещаше как меките лепнещи пръсти на безнадеждността се вкопчват в него. Беше още по-лесно да се откаже, да се предаде и да потъне в мрака.
— Шериф Бърк?
Нейт погледна към кафето в ръката си. Черно кафе. Не го искаше. Не си спомняше как е попаднало там. Беше твърде уморен за кафе. Но и твърде уморен, за да стане и да го изхвърли.
— Шериф Бърк?
Вдигна поглед и успя да различи едно лице. Жена, на петдесет-шестдесет години, с кафяви очи зад малки очила с черни рамки. Не си спомняше коя е.
— Да, извинете.
— Стивън иска да ви види. Буден е и в съзнание.
Истината бавно стигна до ума му като вода, процеждаща се през кална почва. Трите момчета, планината.
— Как е той?
— Млад и здрав е. Беше обезводнен и може би ще изгуби няколко пръста от краката си, но може и да ги запази. Така че има късмет. Другите двама скоро ще пристигнат. Надявам се и с тях да е така.
— Свалили ли са ги от планината?
— Така ми казаха. Може да влезете за няколко минути при Стивън.
Последва я, долавяйки познатите миризми и звуци на реанимацията. Гласове, бръмчене, капризен плач на бебе.
