— С цифров апарат, беше в джоба му. Помолих един човек в болницата да ми извади снимките. — Почука с пръсти по жълтия плик, който беше оставил на масата. — Трябваше да предам апарата на щатската полиция. Те може да ме включат в разследването, но може и да не го направят. — Нейт сви рамене.
— А ти искаш ли?
— Не знам. — Отново сви рамене и забарабани с пръсти по масата. — Не знам.
„Иска му се“, помисли си тя. Почти виждаше как той съставя списък в ума си. Някакъв полицейски списък. Ако това можеше да върне блясъка в тези тъжни сиви очи, то се надяваше щатските момчета да го включат в играта.
— Сигурно не е там от много отдавна.
Тя вдигна чашата си.
— Защо мислиш така?
— Някой щеше да го намери.
Мег поклати глава и отпи от уискито си.
— Не е задължително. Такива пещери могат да бъдат затрупани след буря, от лавина или просто да са неизвестни за алпинистите. После идва друга лавина и — я, виж ти, пещера. Зависи и къде се е намирал в пещерата. Колко навътре. Може да е там от миналия сезон или от петдесет години.
— При всички случаи ще го дадат на съдебните лекари. Те ще определят кога е умрял и може би ще го идентифицират.
— Май вече се опитваш да разрешиш случая. — Заинтригувана, тя посочи към плика. — Дай да го видя. Може би ще станем като Ник и Нора Чарлс.
— Това не е филм и гледката не е красива, Мег.
— Както и да кормиш лос. — Тя лапна още едно картофче, после придърпа плика и го отвори. — Ако е местен, някой ще го разпознае. Макар че на Безименната всяка година се изкачват и много външни. По екипировката му ще…
Нейт видя как Мег пребледня и очите й блеснаха — и се наруга. Но когато посегна да вземе снимката от ръцете й, тя я дръпна и отблъсна ръката му.
— Не е нужно да ги гледаш. Да ги приберем.
Но тя настоя да ги види. Може би въздухът беше замръзнал в дробовете й, може би стомахът бе слязъл в краката й. Все едно, трябваше да ги види. Тя извади останалите снимки и ги подреди върху масата. После взе чашата с уиски и я пресуши.
— Аз знам кой е той.
— Познаваш ли го? — Без да се замисля, Нейт приближи стола си до нейния, за да разгледат снимките заедно. — Сигурна ли си?
— Да, сигурна съм. Това е баща ми.
Тя скочи от масата. Лицето й беше много бледо, но не трепна.
— Ще платиш ли за питиетата, шерифе? Ще трябва да отложим вечерята.
Нейт бързо прибра снимките и извади банкноти, за да ги остави на масата, но тя вече беше минала през фоайето и се качваше по стълбите, когато я настигна.
— Мег.
— Остави ме за малко.
— Трябва да поговорим.
— Ела след час. Стая 232. А сега се махни, Игнейшъс. — Тя продължи нагоре, без да си позволява да мисли или да чувства. Още не, не и докато не се озове зад заключената врата. Имаше неща, които не би споделила с никого.
Той не я последва. Част от ума й регистрира този факт и му даде точки за сдържаност и може би чувствителност. Качи се в стаята, където се беше преоблякла, заключи вратата и сложи веригата.
После влезе право в банята и дълго и мъчително повръща.
Когато свърши, седна на студения под и опря чело на коленете си. Не плака. Надяваше се да успее да го направи по някое време. Но не сега. Сега се чувстваше наранена, потресена и — слава богу — ядосана.
Някой беше убил баща й и го беше оставил сам. Години наред. През всички години, когато тя бе живяла без него. Когато беше вярвала, че я е изоставил, без да се замисли. Когато се укоряваше, че не е била достатъчно добра или значима за него. Достатъчно умна, достатъчно хубава. Всичко, за което се сетеше, когато липсата му пробиваше дупка в стомаха й.
Но той не я беше изоставил. Беше се качил в планините — нещо, което за него бе също тъй естествено, както дишането, и беше умрял там. Планината не беше го убила. Тя би приела това като съдба, като предопределение. Но го беше убил човек и това не можеше да бъде преглътнато. Нито простено. Нито оставено безнаказано.
Мег стана, съблече се, пусна студената вода и застана под душа. Остана под него, докато главата й се проясни. После се облече отново, легна на леглото в тъмното и се замисли за последния път, когато бе видяла баща си.
Беше влязъл в стаята й, докато тя се преструваше, че учи за теста по история. Правеше се, че учи, за да не я карат да върши домакинска работа. Беше й писнало от нея.
Дори сега си спомняше как трепна сърцето й, когато видя, че не майка й, а баща й идва да я провери. Той никога не й мърмореше за къщната работа или за ученето.
Смяташе го за най-красивия мъж на света с дългата му черна коса и топлата му усмивка. Смяташе, че я е научил на всичко, което беше наистина важно. За ориентирането по звездите, за катеренето в планината, за оцеляването в пустошта. Как да запали огън, как да лови риба, как да почисти и сготви улова.
Беше я завел да лети с Джейкъб и тяхна тайна бе, че пилотът я учи да лети.
Баща й погледна към учебника, отворен на леглото, над който се беше проснала по корем, и извърна очи.
— Ама че досадно.
— Мразя историята. Утре имам тест.
— Спокойно, ще се справиш. Винаги успяваш. — Седна на леглото и леко я смушка в ребрата. — Трябва да замина за известно време.
— Защо?
Той вдигна ръка и потърка палеца и показалеца си.
— Нали вече не ни трябват пари?
— Майка ти казва, че ни трябват, а тя знае по-добре.
— Чух ви да се карате сутринта.
— Не беше нещо сериозно. Ние обичаме да се караме. Ще поработя тук-там, ще изкарам малко пари и всички ще бъдат щастливи. Само две седмици, Мег. Или три.
— Когато те няма, се чудя какво да правя.
— Ще си намериш някакво занимание.
И макар да беше само на тринадесет години, Мег усети, че в ума си той вече беше заминал. Погали я по главата, но разсеяно, като някакъв далечен роднина.
— Когато се върна, ще идем на риболов на леда.
— Добре.
И тя се надули, готова да се откъсне от него, преди той да я е отблъснал.
— Довиждане, тарталетке.
С мъка се въздържа да не скочи, за да изтича след него и да го прегърне силно, преди да е заминал.
Стотици пъти след онзи следобед си беше пожелавала да се беше предала, да беше дарила и двама им с тази последна прегръдка.
Желаеше го и сега, докато лежеше в мрака и си припомняше.
Остана там, докато чу почукване на вратата. Примирено стана, запали лампата и прокара ръка през косата си, която още не беше изсъхнала.
Когато отвори вратата на Нейт, той носеше поднос, а на пода до вратата бе оставен още един.
