невероятно издръжлив. Непрекъснато ми опяваше. Как трябвало да нося повече грим, да се обличам по- добре, да не споря толкова много с хората. Дрън-дрън. — Махна с вилицата във въздуха. — Не че не съм била красива, секси и умна, не, но ако малко съм се понагласяла, щяла съм да стана направо върха.
— Но ти не си красива.
Тя се разсмя с блеснали очи и захапа филията си.
— Млъкни. Това си е моята история.
— Ти си много повече от красива. Красотата е само въпрос на ДНК. Ти си… ослепителна — реши се да го изрече най-накрая. — Неустоима. Това е нещо, което идва отвътре, затова е по-добро от красива. Ако питаш мен, разбира се.
— Брей! — Тя се облегна, толкова изненадана, че забрави за закуската си. — Ако бях някоя друга, след такава забележка щях да онемея. Но аз просто си забравих мисълта. За какво говорех, по дяволите?
Този път, когато се усмихна, усмивката стигна до очите му и ги стопли.
— За тъпия колежанин, с когото си спала.
— Да, да. — Тя се нахвърли на картофите. — Не беше само един, но както и да е. Бях на двадесет и пасивно-агресивните обиди на този тип взеха да ме изнервят — особено когато открих, че засипва една тъпа мацка с чували пари и силиконови имплантанти.
Мег млъкна и се концентрира върху закуската си.
— И какво направи?
— Какво направих ли? — Ти отпи от кафето. — Следващия път, когато си легнахме, направо го побърках, а после му пробутах две хапчета приспивателно.
— Дрогирала си го?
— Да, и какво?
— Нищо. Нищо.
— Платих на няколко момчета да го занесат до една от аудиториите. И облякох онзи нещастник в секси дамско бельо — сутиен, колан с жартиери, черни чорапи. Не беше лесно. Гримирах го, накъдрих му косата. Направих няколко снимки и ги пуснах по интернет. Той още спеше, когато първата група дойде за лекциите в осем. — Тя хапна от яйцата. — Беше страхотно зрелище — особено когато той се събуди, разбра какво става и се разпищя като момиче.
Наслаждавайки се на разказа й, оценявайки решимостта й и изобретателното отмъщение, Нейт вдигна чашата с кафето като за наздравица.
— Можеш да се обзаложиш, че никога няма да коментирам гардероба ти.
— Поука: вярвам в отплатата. И за малките, и за големите неща. И за всички на този свят. Да оставяш хората да те прецакат, означава, че си мързелив и ти липсва въображение.
— Не си го обичала.
— Не, разбира се. Ако го обичах, нямаше само да го изложа. Щях да му причиня и силна физическа болка.
Той зачопли остатъка от омлета.
— Ще те попитам нещо. Това между нас… нещо по-специално ли е?
— Това ли търсиш?
— Не търсех нищо. Ти просто се появи.
— Аха. — Тя издиша продължително. — Добре казано. Явно имаш цяла торба с уместни изрази. Нямам нищо против да вися на полилея само с теб, докогато и на двамата ни е приятно.
— Съгласен съм.
— Мамеше ли те тя, Бърк?
— Да. Мамеше ме.
Мег кимна и продължи да се храни.
— Аз не мамя. Е, само понякога на карти, но просто за забавление. И лъжа, ако се налага. Или когато да излъжеш е по-забавно, отколкото да кажеш истината. Мога да бъда нечестна, когато ми е изгодно, а така е в повечето случаи.
Млъкна и докосна ръката му за миг, за да запази връзката помежду им.
— Но не ритам паднал човек, освен ако аз не съм го повалила. А не го повалям, ако не го е заслужил. И не нарушавам думата си. Затова ти давам дума — няма да те мамя.
— Освен на карти.
— Ами, да. Скоро ще съмне. Трябва да тръгваме.
Тя не знаеше как да подходи към Чарлийн. Откъдето и да подхванеше, резултатът щеше да бъде един и същ. Истерия, обвинения, гняв, сълзи. С Чарлийн винаги беше трудно.
Нейт сякаш прочете мислите й, защото я спря на вратата на „Хижата“.
— Може би аз трябва да й съобщя. Налагало ми се е и друг път.
— Налагало ти се е да казваш на някого, че любимият му сбил убит и е престоял в ледена пещера петнадесет години?
— Обстоятелствата не влияят особено върху силата на шока.
Гласът му беше спокоен, в контраст с нейния нервен тон. Това я успокои. Дори нещо повече, осъзна тя. Прииска й се да се опре на него.
— Колкото и да ми се иска да ти прехвърля това неприятно задължение, по-добре е аз да се заема. Но нямам нищо против после да събереш парчетата.
Влязоха в ресторанта. Малцината посетители пиеха кафе или похапваха ранен обяд. Мег разкопча палтото си и повика Роуз.
— Къде е Чарлийн?
— В кабинета си. Чухме, че Стивън и приятелите му ще се оправят. Пътищата още са затрупани, но Джърк откара самолета си Джо и Лара тази сутрин. Искаш ли кафе?
Загледан в Мег, която излизаше през вратата, Нейт отвърна:
— Разбира се.
Мина през фоайето, зави и влезе в кабинета, без да чука. Чарлийн седеше на бюрото си и говореше по телефона, затова само махна нервно с ръка на Мег да се приближи.
— Слушай, Били, ако ще ме работиш така, поне ме покани на вечеря преди това.
Мег се обърна. Щом майка й се пазареше за доставките, трябваше да я остави да довърши. Кабинетът нямаше делови вид. По-скоро приличаше на Чарлийн — женствен, крещят и натруфен. С прекалено много сладникаво розово в тъканите и претрупан с излишни неща. С картини, изобразяващи цветя, в позлатени рамки по стените и копринени възглавнички, натрупани върху канапето.
Миришеше на рози от ароматизатора, с който Чарлийн пръскаше винаги когато влезеше в стаята. Бюрото й беше имитация на антика, закупена по каталог, и според Мег, прекалено скъпо. С извити крака и изобилие от дърворезба.
Писмените принадлежности бяха розови, както и листата и пликовете. На всички тях беше изписано „Чарлийн“ с изящен, почти неразбираем шрифт.
До канапето имаше помпозен лампион — позлатен и с розов абажур — който, според Мег, повече подхождаше на бардак, отколкото на кабинет.
Както обикновено се запита как е възможно да е родена от жена, чиито вкусове са напълно противоположни на нейните. Но пък може би целият й живот беше единствено противопоставяне на утробата, от която бе излязла.
Когато чу Чарлийн да мърка: „Дочуване“, Мег се обърна към нея.
— Ще се опитва да ми качи цените. — Чарлийн се изсмя подигравателно и си наля чаша вода от каната на бюрото.
„Не изглежда практична — помисли си Мег, — но външността лъже.“ Когато ставаше дума за делови въпроси, майка й изчисляваше печалбите и загубите си до стотинка по всяко време на деня или нощта.
— Чух, че си нашата героиня. — Чарлийн погледна дъщеря си, докато отпиваше от чашата. — Заедно с готиния шериф. Сигурно сте останали в Анкъридж, за да го отпразнувате.
— Вече беше тъмно.
— Да, де. Но чуй съвета ми. Човек като Нейт пътува с много багаж, а ти си свикнала да отпрашваш