Но вместо това се обърна с гръб. Знаеше, че е отстъпление, че е поражение да се поддадеш на нещастието. Но стана в тъмното и откри дрехите си. Облече се и я остави да спи.
В съня си изкачваше планината. Беше си пробил път през леда и скалите на хиляди метри над света. В небето без въздух, където всеки дъх беше агония. Трябваше да се изкачи, беше се принудил да върви нагоре сантиметър по сантиметър, крачка по крачка, докато под него беше останало само бушуващо бяло море. Ако паднеше, щеше безшумно да се Удави в него.
Затова се изкачваше, докато пръстите му се разкървавиха и започнаха да оставят червени следи върху заледените скали.
Изтощен, но и странно бодър, той се изкачи на един корниз. И видя входа на пещерата. Светлината, която излизаше от нея, му вдъхна надежда и той пропълзя навътре.
Там тя се разтвори и извиси като някакъв приказен леден дворец. Огромни образувания се спускаха от покрива и издигаха от пода, оформяйки колони и арки в бяло и мъртвешко синьо, а ледът искреше като хиляди диаманти. Стените, гладки и полирани, блестяха като огледала, отразявайки многократно образа му.
Изправи се и заразглежда леденото великолепие, замаян от блясъка и пространството.
Би могъл да живее тук сам. В своята собствена самотна крепост. Би могъл да намери покой тук, в тишината, красотата и самотата.
И тогава видя, че не е сам.
Тялото беше подпряно на блестящата стена, прилепнало за нея с годините безмилостен студ. Дръжката на пикела стърчеше от гърдите му, а замръзналата кръв блестеше яркочервена върху черната парка.
И сърцето му подскочи, когато разбра, че все пак не е дошъл да търси покой, а за да изпълни дълга си.
Как щеше да свали тялото долу? Как би могъл да понесе тежестта му по дългия страшен път към света? Не знаеше начина. Не притежаваше нито умения, нито похвати, нито сила за това.
Когато тръгна към тялото, стените и колоните на пещерата отразиха фигурата му. Стотици негови образи, стотици мъртъвци. Където и да погледнеше, смъртта го придружаваше.
Ледът започна да се пука. Стените се затресоха. Оглушителен рев се понесе из залата и той падна на колене в краката на трупа. Мъртвото лице на Галоуей се обърна към него, зъбите се разтвориха в кървава гримаса.
Това беше лицето на Джак и неговият глас прозвуча, докато ледените колони трепереха и подът на пещерата се надигаше.
— Няма път навън за никой от нас. Тук всички сме мъртви.
Беше се събудил в мига, когато планината го беше погълнала.
Мег не се изненада, когато видя, че го няма. Минаваше осем, когато отвори очи, затова предположи, че му е доскучало или пък е огладнял, докато е чакал да се събуди.
Беше му благодарна за компанията и за прямотата, съчетана със съчувствие. Беше я оставил да се справи с шока и мъката — и каквото още изпитваше — както реши. За нея това беше ценно качество у приятел или любовник. А за нея той беше и двете.
Предстоеше й да се занимава с много хора — със себе си, с майка си, с всички в града. С полицаите.
Не виждаше смисъл да мисли за това отсега. Щеше да има достатъчно време, когато се прибереше в Лунаси.
Реши, че ще намери Нейт или че той ще я намери, преди да стане време да поемат обратно. А междувременно й се пиеше кафе.
Ресторантът беше подреден за закуска и пълен с посетители. Евтиният подслон и добрата храна привличаха много от пилотите и планинските водачи, за които Анкъридж беше начална точка. Тя съзря няколко познати лица.
И тогава видя Нейт.
Седеше сам в ъгловото сепаре. Тъй като бе любимо място за мнозина, предположи, че отдавна седи там. Пред него имаше чаша кафе и вестник, но той не пиеше, нито четеше. Беше някъде далеч, потънал в мислите си. Мрачни и тъжни мисли.
На фона на оживеното заведение изглеждаше най-самотният човек на света.
Каквато и да беше дългата му и тъжна история, сигурно щеше да бъде ужасна.
Когато тръгна към него, някой я повика по име. Докато му отговаряше с помахване, забеляза, че Нейт се върна на земята. Видя как съзнателно се отърсва от мислите, как взима кафето си и се стяга, преди да се огледа. После й се усмихна.
Непринудена усмивка и потайни очи.
— Добре си поспа.
— Така е. — Тя седна срещу него. — Яде ли?
— Още не съм. Знаеш ли, че хората са идвали от Монтана всеки ден, за да работят в консервните фабрики тук.
Тя хвърли поглед на вестника и статията.
— Всъщност, да. Заплащането е добро.
— Но не и ако всеки ден се бориш с пиковия час. Мислех, че хората живеят в Монтана, защото искат да отглеждат коне или крави. Или за да си правят полувоенни лагери. Добре де, сигурно пресилвам, но все пак…
— Личи си, че си от източното крайбрежие. Ей, Уанда.
— Мег. — Келнерката, която изглеждаше двадесетинагодишна и нахакана, донесе още една чаша кафе и извади кочана си. — Какво да бъде?
— Две яйца, рохки. Канадски бекон, пържени картофи и бял препечен хляб. Как е Джоко?
— Зарязах го.
— Казах ти, че е негодник. Ти какво искаш, Бърк?
— Ами… — Той потърси апетита си и реши, че видът и мирисът на храната може да му помогнат да го открие. — Омлет с шунка и сирене и бял препечен хляб.
— Ясно. Сега излизам с едно момче на име Байрън — каза тя на Мег. — Пише поезия.
— Какъвто и да е, ще е по-добър от Джоко. — Когато Уанда се отдалечи, Мег се обърна към Нейт. — Родителите на Уанда бяха сезонни работници. Познавам я от малка. Прекарваше лятото тук, докато те работеха в консервните фабрики. Хареса й и миналата година се премести за постоянно. Обикновено излиза с какви ли не нещастници, но иначе си я бива. За какво мислеше, преди да дойда?
— За нищо особено. Просто си четях вестника.
— Не, не го четеше. Но тъй като снощи ми направи услуга, няма да те притискам.
Той не отрече, тя не настоя. И макар много да й се искаше, не го погали по бузата. Когато беше в мрачно настроение, не обичаше да я утешават. Затова се въздържа, както и той бе постъпил с нея.
— Има ли нещо друго, което трябва да направим, преди да тръгнем обратно? Ако ще се бавим, искам да пратя някого да види как са кучетата ми.
— Бях в щатската полиция. Някой си сержант Кобън поел случая — поне засега. Сигурно ще иска да говори с теб и майка ти по някое време. Но едва ли ще има голям напредък преди да изпратят екип да го свали оттам. Позвъних в болницата. И трите момчета са в задоволително състояние.
— Свършил си доста работа. Кажи ми, шерифе, за всички ли се грижиш така?
— Не, аз се занимавам само с подробностите.
Беше чувала и по-големи глупости в живота си, но все пак живееше в Лунаси.
— Номер ли ти спретна бившата ти съпруга?
Той се размърда на мястото си.
— Възможно е.
— Искаш ли да си излееш мъката? Да я оплюеш на закуска?
— Не особено.
Мег изчака, докато Уанда им сервира и доля кафе. Наряза яйцата и остави жълтъка да потече.
— В колежа спах с едно момче — започна тя. — Беше голям хубавец. Малко тъпичък, но беше
