— Трябва да хапнем.
Може и да не му беше харесало, когато хората му предлагаха храна или някаква друга утеха, когато бе страдал най-много, но важното беше, че от тях имаше полза.
— Добре. — Тя посочи към леглото — единствената достатъчно голяма повърхност в стаята, която можеше да послужи за маса. После се наведе и вдигна втория поднос.
— Ако след това поискаш да останеш сама, ще си взема друга стая.
— Няма смисъл. — Тя седна с кръстосани крака на леглото и без да обръща внимание на салатата, впи зъби в пържолата.
— Тази е моята. — Той смени подносите. — Казаха ми, че предпочиташ недопечени. Аз — не.
— Нищо не пропускаш, а? Само дето си донесъл кафе вместо уиски.
— Ако имаш нужда от бутилка, ще ти донеса.
Мег въздъхна и продължи да се храни.
— Обзалагам се. Как успях да го докарам до вечеря в Ан-Къриджс такъв мил тип?
— Не съм особено мил. Дадох ти час, за да можеш да се съвземеш. Донесох ти храна, за да се подкрепиш и да можеш да ми разкажеш за баща си. Съжалявам, Мег, знам, че е голям удар за теб. След като поговорим, ще трябва да разкажем всичко на дежурния детектив.
Тя отряза нова хапка от пържолата и набоде един от разварените картофи.
— Кажи ми нещо, Бърк. Беше ли добро ченге там, откъдето идваш?
— Това е почти единственото, в което някога съм бил добър.
— Занимаваше ли се с убийства?
— Да.
— Ще говоря с дежурния, но искам ти да разследваш този случай.
— Не мога да направя кой знае колко.
— Винаги може да се направи нещо. Ще ти платя.
Той замислено се хранеше.
Знам, че е тежък удар — повтори. — Затова няма да те зашлевя за тази обида.
— Не познавам много хора, които да намират парите за обидни. Но добре. Искам някой, когото познавам, да открие негодника, който е убил баща ми.
— Но ти почти не ме познаваш.
— Знам, че си добър в леглото. — Тя леко се усмихна. — Добре де, един мъж може да е глупак и пак да е жребец. Но освен това знам, че запазваш самообладание в трудни положения и си достатъчно всеотдаен или глупав, за да изкачиш един ледник, само за да спасиш едно хлапе, което не познаваш. Освен това си достатъчно съобразителен, за да се сетиш да попиташ в ресторанта как обича пържолата си Мег. Кучетата ми те харесват. Помогни ми, шерифе.
Той се протегна и погали косата й.
— Кога го видя за последен път?
— През февруари 1988. На 6 февруари.
— Знаеше ли къде отива?
— Каза, че ще си търси работа. Реших, че ще дойде тук — в Анкъридж, или ще отиде във Феърбанкс. С майка ми се караха — за пари и за още много неща… Беше типично за тях. Каза, че ще се върне след няколко седмици. Но повече никога не го видях.
— Майка ти съобщи ли за изчезването му?
— Не. — Тя смръщи чело. — Поне така мисля. Решихме, всички решиха, че просто е избягал. Тогава се караха — добави — повече от обичайното. Той беше неспокоен. Дори аз го усещах. Не беше много свестен. Не можеше да се разчита на него, макар винаги да беше добър с мен и да ни осигуряваше необходимото. Но това не беше достатъчно за Чарлийн и те се караха.
Мег се овладя и продължи да яде, защото храната беше пред нея.
— Той пиеше, пушеше трева, играеше комар, работеше, когато си поиска, и изчезваше, когато му хрумне. Обичах го — може би точно заради това. Онзи следобед беше на тридесет и три — и когато сега гледам назад, разбирам, че се е страхувал, че остарява. Вероятно не е могъл да понесе, че е баща на голямо момиче и че живее с една и съща жена вече толкова години. Може би е бил на кръстопът. Може би е тръгнал на това изкачване, възприемайки го като последна младежка лудория, а може би никога е нямало да се върне. Но някой друг е решил вместо него.
— Имаше ли врагове?
— Сигурно, но не познавам човек, който би му навредил. Вбесяваше хората, но нищо повече.
— Ами пастрокът ти?
Тя разрови салатата с вилицата си.
— Какво за него?
— Колко време, след като баща ти изчезна, се омъжи Чарлийн? Как й дадоха развод?
— Първо, развод не й трябваше. С баща ми не бяха женени. Той не вярваше в законния брак. Тя се омъжи за Стария Хайдел около година по-късно — малко по-малко от година. Но ако си мислиш, че Карл Хайдел е изкачил Безименната и е забил пикел в гърдите на баща ми, забрави. Когато Чарлийн го върза, той беше на шейсет и осем и имаше поне двайсет и пет кила наднормено тегло.
Мег разсеяно взе купата със салата и заяде.
— Пушеше като комин. Едва изкачваше стъпалата, да не говорим за планина.
— Кой може да е тръгнал с баща ти?
— Господи, Нейт, може да е всеки. Всеки, който е искал да избяга. Нали знаеш какви са днешните деца? Почакай малко и ще чуеш как Стивън и приятелите му говорят за премеждието си като за едно от най- вълнуващите събития в живота им. Алпинистите са по-луди и от пилотите.
Когато той не каза нищо, Мег тихичко въздъхна и хапна още салата.
— Беше добър катерач, имаше солидна репутация. Може би е водил група на зимно изкачване. Или се е хванал с няколко приятели, смахнати като него, и е решил да предизвика смъртта.
— Взимаше ли по-сериозни наркотици от тревата?
— Може би. Вероятно. Чарлийн сигурно знае. — Тя потърка очи. — По дяволите. Трябва да й кажа.
— Мег, имаше ли някой от тях друга интимна връзка, докато живееха заедно?
— Ако това е деликатният начин да попиташ дали са си изневерявали, не знам. Питай нея.
Усещаше, че я губи. След малко гневът и нетърпението й щяха да направят разпита невъзможен.
— Каза, че играел комар. Сериозно ли?
— Не. Не знам. Не съм чувала. Ако печелеше, носеше чекове. Или натрупваше дългове, тъй като по- често губеше. Но не бяха кой знае какви суми. Поне в града. Не съм чувала да се е занимавал с нещо незаконно, освен със стимулиращи наркотици. А има много хора, които с радост биха ми казали, ако го е правел. Не защото не го харесваха. Напротив. Просто хората ти казват такива неща.
— Добре. — Той погали бедрото й. — Ще задам няколко въпроса и ще бъда мил с онзи, който поеме случая, за да ме държат в течение.
— Е, да се махаме оттук. — Тя се претърколи от леглото, оставяйки вечерята си недоядена. Ръцете й ритмично потропаха по бедрата. — Знам едно чудесно място. Музиката е хубава. Може да пийнем, а после ще се върнем и ще правим секс, увиснали на полилея.
Вместо да коментира промяната в настроението й, той хвърли поглед към старата очукана лампа на тавана.
— Не ми изглежда много здрав.
Това я разсмя.
— Трябва да се живее опасно.
10.
Когато се събуди, сънят избледняваше, оставяйки горчиво-солен вкус в гърлото му. Сякаш бе преглътнал сълзите си. Чуваше как Мег диша тихо и равномерно. Част от него, която се бореше с отчаянието, искаше да се сгуши в нея. Да поиска утехата и забравата на секса.
Тя щеше да бъде топла и да оживее в прегръдките му.
