Балтимор.
— Случаят не е мой. Не е нито в моята юрисдикция, нито в моя район.
— Той беше един от нас, както и дъщеря му. Когато дойдохте, вие излязохте пред хората тук и обещахте, че ще изпълнявате задълженията си към тях.
— Така е. Ще го направя. Не се отказвам от думите си, но по този въпрос не мога да направя нищо.
Джейкъб пристъпи по-близо — единственото му движение, откакто бе влязъл в стаята.
— Преди сте се занимавали с убийства.
— Така е, но вече не съм в Балтимор. Видяхте ли се с Мег?
— Да. Тя е силна. Ще преодолее мъката си, няма да се остави тя да я завладее.
— Разкажете ми за Галоуей. С кого би тръгнал да изкачва онзи връх?
— С познати хора.
— Много ли?
— Зимното изкачване на Безименната трябва да се прави поне от трима. Той беше див и импулсивен, но не би тръгнал с по-малко. Не би се катерил с непознати. Или поне — само с непознати. — Джейкъб се усмихна леко. — Но той лесно печелеше приятели.
— А врагове?
— Човек, който има онова, което останалите желаят, си създава врагове.
— И какво имаше той?
— Красива жена. Умно дете. Непринудено поведение и липса на амбиции, които му позволяваха да прави каквото си иска — поне през повечето време.
— Да желаеш жената на друг мъж, често беше мотив за убийство от приятел.
— Чарлийн имаше ли връзка с някой друг?
— Не мисля.
— А той?
— Може би от време на време е преспивал с някоя жена, когато е бил далеч от дома си, както повечето мъже биха направили. А ако си е имал някоя в града, не го е споделил с мен.
— Не би било нужно да го прави — отвърна Нейт. — Сам щяхте да разберете.
— Да.
— Другите също. В град като този може и да има тайни, но те не остават тайни за дълго.
Нейт се замисли за миг.
— Употребяваше ли наркотици?
— Отглеждаше си малко марихуана. Но не я продаваше.
Нейт вдигна вежди.
— Само трева?
Когато Джейкъб се поколеба, той добави:
— Вече няма да го арестуват за това.
— Главно трева, но едва ли би отказал, ако му падне нещо друго.
— Имаше ли си дилър? В Анкъридж, да речем?
— Не мисля. Рядко имаше пари за такива удоволствия. Чарлийн държеше кесията и я стискаше здраво. Той обичаше да се катери, да ходи за риба и да пътува. Харесваше му и да лети, но не искаше да стане пилот. Работеше само когато му трябваха пари. Мразеше ограниченията, законите, правилата. Както повечето хора, които идват тук. Вас, например, не би ви разбрал.
Според Нейт, по-важното беше той да разбере Патрик Галоуей.
Зададе още няколко въпроса и записа новата информация в папката за случая, когато Джейкъб си тръгна.
След това настъпи моментът, когато трябваше се справи с далеч по-земния проблем с малолетните крадци. Те, чифт изчезнали ски и едно леко пътнотранспортно произшествие му създадоха работа до края на смяната.
Тази вечер щеше да почива. Ото и Пит поеха дежурството. Ако не се стигнеше до масово убийство, щеше да бъде свободен до сутринта.
Беше дал на Мег няколкото дни, които му бе поискала. Надяваше се, че е готова да го види.
Сам си беше виновен, че се върна в „Хижата“, за да си вземе дрехи за смяна — в случай че преспи у Мег.
Чарлийн нахълта в стаята му.
— Трябва да говоря с теб.
Тя седна на леглото. Беше облечена в черно — с прилепнал пуловер и още по-прилепнали панталони, както и тънките токчета, с които ходеше винаги.
— Добре. Защо не слезем долу да пийнем кафе?
— Разговорът е личен. Ще затвориш ли вратата?
— Добре. — Но той се подпря на нея — за всеки случай.
— Ще те помоля да направиш нещо. Да отидеш до Анкъридж и да кажеш на онези хора, че трябва да предадат тялото на Пат на мен.
— Чарлийн, те още не са го свалили от пещерата.
— Знам. Нали говоря с тези бюрократи и безчувствени типове всеки ден! Просто ще го оставят там горе.
Когато очите й се напълниха със сълзи, стомахът на Нейт се сви.
— Чарлийн. — Той се огледа отчаяно за кърпичка, хавлия или стара тениска, но накрая отиде в банята. Върна се с рулото тоалетна хартия и го пъхна в ръцете й. — Трудно е да се качат хора там и да донесат тялото.
Не искаше да добавя, че няколко дни така или иначе нямаше да са от значение.
— Там има бури и силен вятър. Но аз говорих днес със сержант Кобън. Ако времето е ясно, се надяват да пратят екип утре сутринта.
— Казаха, че не съм му най-близката роднина, защото не сме били законно женени.
Тя откъсна парче хартия и зарови лице в него.
— О! — Нейт изду бузи и изпръхтя. — Мег…
— Мег е незаконно дете. — С треперещ глас Чарлийн размаха мократа хартия. — Защо да го дадат на нея? Ще го пратят на родителите му, на изток. Това не е честно! Не е правилно! Нали ги заряза! Мен не ме е изоставил. Не е изчезнал нарочно. Но те ме мразят и никога няма да ми го оставят.
Той беше виждал и преди хора, които се карат за трупове, и гледката не беше приятна.
— Говори ли с тях?
— Не, не съм — отсече тя и очите й станаха студени. — Те дори не ме признават. Говорили са с Мег няколко пъти, да й дадат пари, когато стана пълнолетна. Трохи в сравнение с богатството, в което се къпят. Не ги беше грижа за Пат, докато беше жив, но можеш да се обзаложиш, че сега, когато е мъртъв, ще го поискат. Но той е мой. Искам го тук.
— Добре, да решаваме проблемите един по един. — Нямаше избор, освен да седне до нея и да я прегърне, за да може да поплаче на рамото му. — Ще поддържам връзка с Кобън. Трябва да знаеш, че тялото няма да бъде върнато известно време. Може би доста време. Струва ми се, че като негова дъщеря Мег има поне толкова права, колкото и родителите му.
— Тя няма да се бори за него. Не се вълнува от такива неща.
— Ще поговоря с нея.
— Защо някой би убил Пат? На никого не е причинил зло. Освен на мен. — Тя се засмя с неубедителен смях, който прозвуча едновременно тъжно и горчиво. — Но не го правеше нарочно. Никога не те вбесяваше или разплакваше умишлено.
— Много ли хора вбесяваше?
— Главно мен. Подлудяваше ме. — Тя въздъхна. — Бях луда по него.
— Ако те помоля да се върнеш назад към седмиците около заминаването му, би ли могла? Интересуват ме всички подробности, дори най-дребните.
