Далеч на север

снега.

— Съжалявам. Забравих да я затворя, защото реших, че си припаднала. — Той й помогна да се изправи. — Какво правиш навън?

— Бях в бараката и поправях стария снегомобил, който купих преди няколко месеца. От време на време ходя да свърша това-онова по него.

— Можеш да поправяш снегомобили?

— Талантите ми са безброй и най-различни.

— Обзалагам се. — Докато я гледаше, забрави всички проблеми от деня. — Мисля да си купя снегомобил.

— Сериозно? Е, когато поправя моя, ще ти направя предложение. Да влизаме. Иска ми се да пийна нещо. — Когато тръгнаха към къщата, тя го погледна под око. — Значи просто минаваше оттук?

— Не.

— Проверяваш ли ме?

Да, с надеждата за безплатна храна.

— Само на това ли се надяваш?

— Не.

— Добре. Защото съм готова и за това. — Взе метлата, подпряна до вратата. — Ще ме отупаш ли от снега?

Когато той направи каквото беше по силите му, Мег свали снегоходките.

— Свали си палтото — подкани го и започна да съблича своето.

— Ей, косата ти.

Тя я потърка с ръка, докато окачваше парната и шапката си.

— Какво й е?

— Доста по-къса е.

Сега тя стигаше малко под челюстта й — права, гъста и бухнала — и леко разрошена.

— Беше ми нужна промяна и я направих. — Тя извади от килера бутилка. Докато пълнеше чашите, погледна към него и видя, че й се усмихва. — Какво?

— Харесва ми. Така изглеждаш мъничка и сладка.

Мег наклони глава.

— Да не искаш да облека престилка и ниски обувки и да ти викам „татенце“?

— За другото не съм сигурен, но частта с „татенцето“ можеш да я пропуснеш.

— Както наредиш. — Тя сви рамене. — Приятно ми е да те видя, Бърк.

Нейт приближи, взе чашите от ръцете й и ги остави на плота. После отметна назад гъстата й коса, наведе се бавно и я целуна с отворени очи. Нежно и спокойно, докато топлината се разливаше по тялото му. Гледаше как тя го наблюдава по време на целувката и видя как съвършените й очи потрепнаха веднъж.

Когато я пусна, вдигна чашите и й подаде едната.

— Приятно ми е и да те целуна.

Мег потърка устни и се изненада, че топлината им не предизвика светкавици.

— Трудно е да се отрече.

— Тревожех се за теб. Знам, че не искаш да го чуеш и че те Дразни. Но това е истината. Няма да говорим за това, ако не си готова.

Тя отпи глътка, после още една. Много е търпелив, реши най-накрая. А мъж, който е прекалено търпелив, лесно се превръща в лепка.

— Може и да го направим. Знаеш ли как се прави салата?

— Ами отваряш пликчето, което си купил от магазина, и го изсипваш в купата.

— Май не обичаш да стоиш в кухнята, а?

— Не.

— Но на този етап от връзката ни, когато още ме желаеш, ще се научиш да режеш салата, без да мърмориш. Някога белил ли си морков? — попита, докато отиваше към хладилника.

— Да.

— Е, и това е нещо. — Струпа продуктите на плота и му подаде морков и белачка. — Давай.

Докато той белеше, Мег изми марулята.

— В някои култури жените режат косите си в знак на траур. Но аз не го направих за това. Той замина отдавна и бях свикнала с отсъствието му — по мой собствен начин. Но сега е друго.

— Убийството променя всичко.

— Повече от смъртта — съгласи се тя. — Смъртта е естествена. Да, неприятна е, защото никой не иска да умре, но това е цикъл и не можеш да я прескочиш.

Мег подсуши марулята. Дългите й пръсти с къси равни нокти се движеха бързо и сръчно.

— Можех да приема смъртта му, но няма да приема убийството. Затова ще притискам и щатските ченгета, и теб, докато не разбера истината. Това може да охлади мераците ти към мен, но това е положението.

— Не мисля. Отдавна не съм желал жена.

— Защо?

Той й показа моркова за оценка.

— Какво защо?

— Защо не си желал жена?

— Ами аз…

— Проблеми със секса ли?

Той премигна и успя да се засмее неловко.

— Исусе, на това му викам въпрос. Прекалено странен разговор по време на приготвяне на салата.

— Тогава да се върнем на марулята — предложи тя.

— Кой ги е откарал там? — попита Нейт.

— Какво?

— Имали са нужда от пилот, нали? Кой ги е откарал до базовия лагер или както го наричате?

— О! — Тя спря да реже и почука с ножа по дъската. — Ти си ченге, нали? Не знам и може би ще е трудно да разбера след толкова много време. Но се надявам с помощта на Джейкъб да успея.

— Който и да е бил, върнал е един човек по-малко, отколкото е оставил. Би трябвало да съобщи, но не го е направил. Защо?

— Всичко това трябва да се разбере тепърва. Добре. Поне имаме насока.

— Следователите ще задават въпроси в тази насока. Може би ще ти трябва малко време, за да се справиш с личните си проблеми.

— Говориш за битката за тялото и погребението, което Чарлийн планира. — Тя започна да реже една червена зелка на интересни фигурки. — Вече ми писна, затова от вчера не вдигам телефона. Да се караш за труп, ми се вижда прекалено глупаво. Особено след като тя няма представа дали семейството му изобщо ще възрази да бъде погребан тук.

— Познаваш ли ги?

Мег извади тенджера и я напълни с вода за спагетите.

— Да. Майка му ми се обади няколко пъти и когато предложи да ми плати пътуването, за да се запозная с тях. Бях достатъчно любопитна, за да отида. Бях на осемнадесет. Чарлийн побесня, което само изостри желанието ми.

След като тенджерата беше сложена на печката, тя разбърка соса, после се върна да довърши салатата.

— Свестни хора. Надути, сноби и не от онези, с които бих излизала или които биха ме търпели дълго край себе си. Но се държаха добре с мен. Дадоха ми пари, което определено спечели няколко точки.

Взе бутилката, допълни чашата си и я вдигна. После погледна въпросително Нейт.

— Не, имам си.

— Парите бяха достатъчни, за да си купя самолет на изплащане и тази къща, затова съм им благодарна.