трябва да излезеш отново навън и да спринтираш през ледения въздух до къщата — освен възможността да получиш сърдечен удар, разбира се.
— Често ли го правиш?
— Няколко пъти седмично. Помага за кръвообращението.
— Определено.
Той се потопи още малко и облегна глава. Северното сияние изпълни погледа му.
— Господи, свиква ли човек някога с него? Омръзва ли ти?
Мег зае същата поза, наслаждавайки се как студът опъва лицето й, докато тялото й е обгърнато в топлина.
— Свикваш, в смисъл, че започваш да гледаш на него собственически. Сякаш е мое и бих го споделила само с неколцина щастливци. Повечето вечери излизам навън, само за да го погледам. Навън няма никой, всичко е спокойно. И тогава наистина имам чувството, че то ми принадлежи.
Тази вечер имаше бледолилави проблясъци, тъмносини вихрушки, загатнато червено. От уредбата долиташе гласът на Мишел Бранч, която страстно пееше за светлината, грееща в мрака.
Нейт се размърда, намери ръката й в горещата вода и сплете пръсти с нейните.
— Струва ми се, че това е съвършенството — промърмори.
— Така изглежда.
Той се потопи в светлините и музиката, в топлината и в музиката.
— Ще побеснееш ли, ако се влюбя в теб?
За миг Мег не отговори.
— Не знам, може би.
— Може и да се влюбя. За мен това е прозрение. Откривам, че ми е останал достатъчно живец, за да мога да го направя.
— Доста неща са ти останали. От друга страна, не знам дали аз имам достатъчно, за да тръгна по този път.
Нейт я погледна и се усмихна.
— Е, ще разберем.
— Може би е най-добре да се съсредоточиш върху удоволствието от момента. Да го изживееш.
— Ти така ли правиш? Живееш за момента?
Сега червеното се засилваше и засенчваше нежното бледо-лилаво.
— Разбира се.
— Не ти вярвам. Не би могла да си вършиш работата, ако не планираш, ако не градиш за бъдещето.
Мег помръдна рамене и във водата се образуваха вълнички.
— Работата си е работа. Животът си е живот.
— Аха. Но не и за хората като теб и мен. За нас работата е живот. Това е част от нашия проблем или едно от достойнствата ни. Зависи как го погледнеш.
Тя се вгледа в лицето му и се намръщи.
— На това му викам философия на горещата вана.
Нейт погледна към гората, където кучетата яростно лаеха.
— Винаги ли лаят така?
— Не. Сигурно са надушили лисица или лос. — Но челото й остана смръщено, докато кучетата се умириха. — Още е много рано за мечки. А Рок и Бул могат да се справят почти с всичко. След малко ще ги извикам.
Беше донесъл няколко парчета прясно месо. Кучетата го познаваха, затова не се притесняваше. Но най-добре беше да е подготвен. Беше тук и изучаваше къщата от заслона на дърветата, защото принципът му беше да е винаги подготвен.
Не беше сигурен какво да мисли за това, че полицаят и дъщерята на стария му приятел се забавляват в горещия басейн. Може би беше хубаво. Една любовна връзка щеше да отклони вниманието им.
Във всеки случай той не се притесняваше особено от ченгето. Просто фигурант, който арестува пияници и разтървава побойници. Нямаше от какво да се тревожи.
И все пак, беше престанал да се страхува и че ще открият тялото. Отдавна вече не мислеше за това и беше изхвърлил Цялата грозна история от ума си още преди години. Все едно се беше случила на някой друг. Или изобщо не се беше случвала.
Бе убеден, че никога няма да бъде проблем.
Но сега беше.
Той щеше да се справи.
Вече беше по-възрастен и по-спокоен. По-предпазлив.
Знаеше, че трябва да заличи следите си. И ако Мег Галоуей се окажеше опасна, макар и със съжаление щеше да се отърве от нея. Защото трябваше да се предпази.
Беше решил, че е най-добре веднага да вземе мерки.
Нарами пушката си и остави кучетата да лапат последните останки от месото.
Беше приготвил всичко. Застанал в тъмния кабинет, не видя нищо, не се сети за нищо, което бе пропуснал. Разбира се, трябваше да поговорят. Това щеше да бъде справедливо. А той беше честен човек.
Все пак беше опасно за него да се намира тук по това време на нощта. Ако го видеха, щеше да има нужда от обяснения, от причини. Правдоподобни и неопровержими, помисли си.
Беше минало много време, откакто бе правил нещо опасно. Беше толкова отдавна, когато изкачваше планини и живееше свободен като птичка. Споменът за онези години пробуди старото вълнение.
Затова го бяха нарекли Дарт. Заради неговата безмилостност и любовта му към лошите дела. Това го беше накарало да извърши върховното. Да убие приятел.
Но сега бе различен човек, припомни си той. Беше се променил. Това, което възнамеряваше да стори, не беше за удоволствие или от любопитство. Правеше го, за да запази невинния човек, в когото се беше превърнал.
Имаше правото да го извърши.
И когато старият му приятел влезе през вратата, той го чакаше мълчаливо. Хладнокръвен като лед.
Макс Хоубейкър трепна, когато видя мъжа зад бюрото.
— Как влезе?
— Непрекъснато оставяш задната врата отключена. — Мъжът стана с непринудени и пъргави движения. — Не можех да вися отвън и да те чакам. Някой щеше да ме види.
— Добре, добре. — Макс съблече палтото си и го хвърли встрани. — Лудост е да се срещаме в редакцията посред нощ. Можеше да дойдеш у дома.
— Кари можеше да чуе. Нали не си й казал за онази история. Закле се.
— Не, не съм. — Макс прокара ръка по лицето си. — Господи, тогава ми каза, че бил паднал. Че полудял и отрязал въжето. Че пропаднал в пукнатина.
— Вярно. Не можех да ти кажа истината. Беше достатъчно ужасно, не мислиш ли? Ти беше превързан и бълнуваше, когато се върнах при теб. Аз ти спасих живота, Макс. Свалих те долу.
— Но…
— Аз ти спасих живота.
— Да. Добре, така е.
— Ще ти обясня всичко. Извади бутилката, която държиш в бюрото си. Имаме нужда да пийнем.
— Толкова време мина. И през всички тези години той е стоял там горе. Просто така. — Наистина имаше нужда да пийне и грабна двете чаши за кафе, а после извади ирландското уиски. — Какво да мисля сега? Какво да правя?
— Той се опита да ме убие. Още не мога да го повярвам. — Правдоподобно и неопровержимо, отново си помисли.
— Пат? Пат се е опитал да…
— Люк… нали помниш? Скайуокър, рицарят джедай. Колкото повече наркотици взимаше, толкова повече
