— Шерифе! Шерифе, трябва да дойдеш. Бързо. В редакцията. Макс… Мили Боже!
— Какво е станало? — Но още докато питаше, вдигна ръка. По пребледнялото лице на Джим и широко разтворените му очи беше разбрал, че се е случило нещо ужасно. А момчето го гледаше със зяпнала уста. — Почакай.
Бързо скочи и грабна палтото си.
— Да излезем навън. — Хвана треперещата ръка на мъжа и го издърпа от помещението. — Какво има?
— Той е мъртъв. Исусе Христе! Макс е мъртъв, застрелян. Половината му глава… половината му глава я няма.
Нейт подхвана бармана, когато краката му се подкосиха.
— Макс Хоубейкър? Ти ли го намери?
— Да. Не. Искам да кажа, да, Макс. Кари. Кари го намери. Чухме я да крещи. Тя влезе вътре, а ние с Професора останахме на улицата да си поговорим. Разкрещя се, все едно някой я колеше. Влязохме вътре и… и…
Нейт продължи да го влачи по улицата.
— Пипахте ли нещо?
— Какво? Не мисля. Не. Професора ми каза да дойда да те повикам от „Хижата“. Така и направих. — Мъжът преглъщаше бързо и начесто. — Мисля, че ще повърна.
— Не, няма. Иди в участъка и намери Ото. Кажи му какво е станало и го помоли да донесе фотоапарат, пликчета за доказателства, ръкавици и ленти за ограждане на местопрестъплението. Ще запомниш ли?
— Аз… да. Ще го направя. Веднага отивам.
— Остани там, докато се върна. Трябва да поговорим. Не говори с никой друг. Хайде.
Нейт зави към редакцията и ускори ход. Мозъкът му действаше автоматично. Важното беше да запази местопрестъплението непокътнато. А точно сега, доколкото знаеше, вътре имаше двама цивилни, което означаваше, че нещо вече е разместено.
Отвори рязко вратата и видя Джон, коленичил на пода пред хлипащата Кари. Беше още с палто, беше свалил само ръкавиците си и поднасяше чаша вода към устните й. Погледна към Нейт и по стреснатото му лице се разля облекчение.
— Слава Богу. Макс е отзад.
— Стой тук. Не пускай и нея.
Нейт тръгна към кабинета. Усещаше миризмата. Смъртта винаги миришеше. Не, поправи се, не е вярно. В ледената пещера, където чакаше Галоуей, едва ли миришеше на смърт. Природата я беше потиснала.
Но подуши смъртта на Макс Хоубейкър още преди да го види. Освен този мирис се долавяше уханието на пържени яйца и бекон от сандвичите, паднали на прага.
Погледът му обходи стаята от вратата — положението на тялото, пистолета, естеството на раната. Всичко говореше за самоубийство. Но знаеше, че първото впечатление от местопрестъплението често е лъжливо.
Влезе вътре, вървейки покрай стените, наблюдавайки кървавите пръски по стола, по екрана на компютъра, по клавиатурата. И локвичката от раната върху бюрото, която се беше стекла на пода, преди смъртта да спре кръвообращението
Има барутен нагар, отбеляза той. Дулото на пистолета вероятно е било насочено право към слепоочието. Няма изходяща рана. И въпреки думите на Джим, лицето не беше повредено много. Куршумът беше оставил сравнително малка дупка, преди да проникне в мозъка.
Вероятно беше умрял, още преди главата му да докосне бюрото.
Забелязвайки проблясващия скрийнсейвър, Нейт извади химикалка от джоба си и се приближи достатъчно, за да докосне мишката.
На екрана се появи документ.
Докато го четеше, очите му се присвиха и се насочиха към тялото на мъжа, признал, че е убил Патрик Галоуей.
Върна се до вратата и направи знак на Ото, който се появи забързан на входа, да почака. Отиде при Кари и клекна като Джон.
— Кари.
— Макс. Макс. — Тя вдигна зачервените си, ужасени очи към него. — Макс е мъртъв. Някой…
— Знам. Много съжалявам. — Взе ръцете й в своите. — Аз ще се погрижа за всичко. Искам да отидеш в участъка и да ме чакаш там.
— Но Макс, не мога да оставя Макс.
— Можеш да го оставиш с мен. Аз имам грижата за него. Джон ще ти помогне да се облечеш и заедно с Ото ще те заведат там. Ще свърша тук колкото се може по-бързо. Затова иди в участъка и ме изчакай.
Тя гледаше с празен поглед, все още в шок.
— Да те изчакам.
— Точно така. — Щеше да изпълни нарежданията му. Шокът и ужасът щяха да я направят покорна за известно време. — Ото?
Стана и отново отиде към кабинета.
— Мили Боже — прошепна Ото.
— Искам да отведеш и двамата оттук. Джим още ли е там?
— Да. — Едрият мъж шумно преглътна. — Божичко, шефе.
— Задръж ги там, и то разделени. Нека Пийч се погрижи за Кари. Обади се на Питър и му кажи да дойде направо тук.
— Аз съм тук. Питър може да отиде в участъка, докато…
— Искам ти да вземеш показанията им. Ще се справиш по-добре от него. Започни от Джим. Искам и докторът да дойде тук. Обади се на Кен и му кажи да дойде веднага. Искам да присъства. Не бива да допускаме никакви грешки и не желая никой да разбере, докато не обезопасим местопрестъплението и не запишем показанията. Използвай магнетофона. Отбележи датата и часа и допълнително си води бележки. Задръж всички там поотделно, докато се върна. Разбра ли ме?
— Да. — Ото избърса устата си. — Защо, по дяволите, би се самоубил Макс? Това е, нали? Самоубийство?
— Да обработим местопрестъплението и да свалим показанията, Ото. Всичко по реда си.
Когато остана сам, взе фотоапарата, който Ото беше донесъл, за да заснеме кабинета. Изщрака единия филм, презареди и продължи с втория.
После извади тефтера си и записа подробностите. Отбеляза, че задната врата беше отключена, упомена марката и калибъра на пистолета, преписа точния текст на екрана. Направи груба скица на стаята, добавяйки положението на тялото, лампата, бутилката уиски и единствената чаша.
Сложи ръкавиците и точно миришеше шишето и чашата, когато на прага се появи Питър.
— Вземи лентата и я опъни пред двата входа.
— Дойдох възможно най-бързо. Ото каза… — Когато надникна вътре, гласът му пресекна.
Тъй като лицето му позеленя, Нейт рязко отсече:
— Тук не можеш да повръщаш. Ако ти се наложи, излез навън и вземи лентата с теб.
Питър се отдалечи, погледна съсредоточено към стената и шумно си пое въздух през устата.
— Ото каза, че Макс се е самоубил, но не мисля, че…
— Не сме сигурни в нищо. Знаем само, че Макс е мъртъв. В момента това е местопрестъпление и искам да го отцепим. Никой да не влиза вътре, освен доктора. Ясно?
— Да, сър. — Питър извади жълтата лента от кутията, която Ото беше оставил, и се запъти навън.
— Момчетата от щатската полиция ще искат да те вземат, Макс — промърмори Нейт. — За тях ще си като подарък, опакован с панделка. Може би наистина си го убил. Но аз не вярвам в панделките.
Излезе във външния офис и се обади на сержант Кобън, без да си сваля ръкавиците.
— Няма да оставя тялото тук, докато долетите от Анкъридж — предупреди той, след като разказа накратко случилото се. — Вече ме познавате. Знаете, че мога да се справя. Оградих местопрестъплението и го описах, сега чакам лекаря. Събирам доказателствата, след това ще накарам да преместят тялото в клиниката. Щом дойдете, всичко, което съм събрал, ще бъде на ваше разположение.
