Той се засмя с половин уста.
— Жестока си.
Мег се наведе и го целуна по бузата.
— А това как беше? Значи не обърна достатъчно внимание на пукнатините в леда, както, според теб, е трябвало. А после?
— Станаха по-големи. Мислех да си взема отпуска, за да заминем извън града и да преоткрием чувствата си. Но тя не пожела. Исках деца. Бяхме говорили за това, преди да се оженим, но тя бе охладняла към идеята. Карахме се по този повод. Карахме се за много неща. Вината не е само нейна.
— Никога не е само на единия.
— Веднъж се прибрах. Беше тежък ден. Падна ми се случай на стрелба от кола. Жена и двете й деца. Тя ме чакаше, Каза ми, че иска развод, че й е омръзнало да чака да се прибера вкъщи. Че й е писнало нуждите, желанията и планове те й винаги да бъдат след моите, и така нататък. Аз избухнах, тя избухна и стана ясно, че е влюбена в друг — в скапания ни адвокат — и се вижда с него от месеци. Призна си всичко. Бил съм я зарязал емоционално, никога не съм се съобразявал с нейните нужди и желания, очаквал съм да променя плановете си в последния момент. И без това не съм й помагал с нищо, затова искала да си отида. И предвидливо беше опаковала по-голямата част от багажа ми.
— Ти какво направи?
— Отидох си. Току-що бях разследвал нелепото убийство на двадесет и шест годишна жена и децата й — на десет и осем години. И след като с Рейчъл си крещяхме цял час, нищо не ми беше останало. Натоварих колата, покарах малко и отидох у партньора си. Преспах на канапето му няколко нощи.
Според Мег жената — Рейчъл — е трябвало да преспи на канапето на някоя приятелка, след като Нейт й срита задника, за да я насочи през вратата. Но не каза нищо.
— А междувременно?
— Прати ми документите за развод. Отидох да поговорим. Но за нея случаят беше приключен и ясно ми даде да го разбера. Не искаше да бъде омъжена за мен. Разделихме си вещите и това беше. Така или иначе, съм бил женен за работата си, така че тя била излишна. Това ми каза. Край на историята.
— Не мисля. Мъж като теб може да си счупи главата и да страда известно време. После му минава. Защо при теб не е станало така?
— Кой казва, че не е? — Нейт стана, остави чашата си и отиде до огъня. После застана до прозореца. — Слушай, беше тежка година. Дълга и неприятна. Или две години. Майка ми разбра, че се развеждаме, и това също беше много забавно. Нахвърли ми се като дива котка.
— Защо?
— Харесваше Рейчъл. А и не искаше да стана полицай. Баща ми загина при изпълнение на служебния си дълг, когато бях на седемнайсет, и тя никога не го преживя. Като съпруга на полицай се справяше чудесно, но не можеше да живее като вдовица на полицай. И никога не ми прости, че съм станал като него. Беше решила, че Рейчъл, че бракът ще ме промени. Но това не стана и според нея вината беше моя. Това ме подлуди за известно време, затова се потопих в работата, докато ми мине.
— А после?
Той се извърна от прозореца, после отново седна.
— Рейчъл се омъжи. Не знам защо го преживях толкова тежко, но така беше и явно си е личало. Партньорът ми Джак предложи да излезем и да пийнем едно-две. Той имаше семейство. Трябваше да се прибере при жена си и децата, но аз бях потиснат, а той ми беше партньор, затова седнахме на по две бири, за да си излея мъката. Трябваше да си бъде у дома, а не да се прибира с мен посред нощ. Трябваше да бъде в леглото при жена си. Но не беше там. Излязохме и видяхме, че нещо става на близката пресечка. Сделка за наркотици. Единият тип откри стрелба по нас, ние хукнахме да го преследваме. Докато тичахме по алеята, ме улучи.
Бил е прострелян, помисли си Мег.
— Оттам са белезите на кръста и крака ти.
— Паднах, прострелян в крака, но казах на Джак, че съм добре. Повиках подкрепление по мобилния си. Точно се изправях, когато онзи застреля Джак. В гърдите и корема. Исусе. Не можех да стигна до него. А стрелецът се връщаше назад. Беше надрусан, обезумял. Трябва да си луд, за да се върнеш обратно, вместо да бягаш. Улучи ме още веднъж, не беше нещо повече от драскотина. Все едно нещо ме парна под ребрата. Аз изпразних пълнителя в него. Не го помня, така ми казаха. Помня, че пропълзях до Джак и гледах как умира. Помня как ме погледна, как стисна ръката ми и каза името ми, сякаш ме питаше: „Какво стана, по дяволите!“ Когато разбра, че умира, произнесе името на жена си. Всяка нощ сънувам това.
— И обвиняваш себе си.
— Той не биваше да е там.
— Аз не виждам нещата така. — Искаше да го прегърне, да го залюлее като дете. Но щеше да бъде грешка, колкото и да й беше приятно да го стори. Затова седна до него и само сложи ръка на бедрото му. — Всеки избор, който прави човек, го води до някъде. Ти също нямаше да бъде там, ако жена ти те чакаше у дома. Затова съвсем лесно можеш да обвиниш нея и мъжа, с когото се е виждала. Или наркопласьора, който го е застрелял, защото дълбоко в себе си знаеш, че той е виновният.
— Знам всичко това. Казвали са ми го и преди. Но то не променя начина, по който се чувствам в три сутринта или в три следобед. Или когато депресията реши да ме смачка.
Спокойно можеше да й каже всичко, каквото ще да става.
— Потънах в дупка, Мег — голяма, черна, гадна дупка. Опитвам се да изляза и понякога почти успявам, стигам до ръба. После нещо отдолу се протяга и отново ме завлича вътре.
— Ходи ли на терапия?
— От службата го уредиха.
— Лекарства?
Нейт отново се отдръпна.
— Не ги обичам.
— По-добре да живееш, макар и с химията — каза тя, но той не се усмихна.
— Правят ме нервен или избухлив, или изобщо не съм на себе си. Не мога да работя, ако гълтам лекарства, а ако не мога да работя, всичко е безсмислено. Не можех да остана в Балтимор и всеки ден да се сблъсквам със смъртта. Друго тяло, друг случай — като същевременно се опитвах да довърша онези, които бяхме започнали с Джак. Непоносимо бе да виждам някой друг на бюрото му. Да знам, че е оставил жена и деца, които го обичаха, а ако аз бях на негово място, никой нямаше да страда.
— Затова дойде тук.
— Да, за да се скрия. Но станаха разни неща. Видях планините. Видях и сиянието. Северното сияние.
Той я погледна и слабата усмивка на лицето й му каза, че го разбира. Не беше нужно повече. Затова щеше да говори.
— Видях и теб. На всичко реагирах с неочакван възторг. Нещо в мен искаше да се върне към живота. Не знам дали съм добър за теб. На мен не може да се разчита.
— Обичам да рискувам. Да видим как ще потръгнат нещата.
— Трябва да си тръгвам.
— Не ти ли казах, че не съм приключила с теб? Ето какво ще направим. Ще излезем вън и ще скочим в горещия басейн за малко, а после ще се върнем в спалнята и пак ще се потъркаляме без дрехи.
— Да излезем навън? Ама съвсем навън? Да влезем в басейн при температура минус десет градуса?
— Във водата е по-топло. Хайде, Бърк, стегни се. Ще бъде стимулиращо. —
— Можем да останем в леглото и пак ще се стимулираме.
Но тя скочи на крака.
— Ще ти хареса — обеща му и го дръпна от леглото.
Беше права. Наистина му хареса. Безумният студ, болезненото потапяне в горещата вода и абсурдно еротичното усещане да бъде гол с нея под небето, обсипано със звезди и искрящо с онова вълшебно, променящо се сияние.
Над повърхността се издигаше пара, кучетата лудо тичаха наоколо. Единственото неудобство беше, че
