Пат Галоуей, напомни си тя. Трябваше да обсъдят как да поднесат историята, колко място да й отделят и дали ще отидат до Анкъридж, когато най-после свалят трупа.
Вече беше преровила старите си снимки и беше отделила няколко на Пат. Щяха да публикуват снимката му със статията.
Както и снимки на трите момчета, които го бяха открили. Възнамеряваше да ги интервюира, особено Стивън Уайз, който беше от града. Помоли Макс да го направи, защото беше по-добър в интервютата от нея.
Но Макс не искаше да говори за това. Дори веднъж й се сопна, когато тя подхвана темата.
Време му беше да отиде в клиниката на преглед. Имаше чувствителен стомах, напоследък не се хранеше редовно и не спеше добре. Неразположенията му бяха започнали точно когато се разчу, че намерили трупа на Галоуей.
Може би защото бяха на една възраст, размишляваше тя, докато паркираше до бордюра пред редакцията на „Лунатик“. И защото донякъде го беше познавал. Бяха се сприятелили през няколкото месеца, когато Макс бе живял в Лунаси преди Пат… да замине. По-добре да наричат нещата така, докато не научат всички факти.
Но не беше честно Макс да си изкарва кризата на средната възраст върху нея.
Всъщност тя познаваше Пат по-отдавна от него и не се беше потресла чак толкова. Разбира се, съжаляваше за Чарлийн и Мег — тях също трябваше да интервюират — и възнамеряваше лично да им изкаже съболезнованията си при първа възможност.
Но събитието беше новина. Такава, която с Макс би трябвало да разнищят и да отразят във вестника. Имаха много работа, особено ако искаха да следят и гонката в Идитарод. Божичко, вече беше февруари, наближаваше първи март. Трябваше да започнат, ако искаха да пуснат материал за състезанието преди крайния срок.
Съпругът й трябваше да е в отлична форма и ако беше нужно, щеше да му го изкрещи с цяло гърло.
Кари излезе от колата, носейки плика със сандвичи, който вече се беше омазнил, но ухаеше приятно. Поклати глава, когато видя слабата светлина от задната част на сградата. Можеше да се обзаложи на каквото и да е, че Макс пак е заспал на бюрото си.
— Кари.
— Здравей, Джим. — Тя спря на тротоара, за да си побъбри с бармана. — Доста си подранил.
— Трябват ми продукти. — Той кимна към магазина. Казват, че времето ще остане ясно, затова реших да отида на риба. — Хвърли поглед към осветения прозорец на редакцията. — И някой друг е подранил.
— Нали познаваш Макс.
— Има нюх за новините — кимна той. — Здрасти, Професоре. Време ли е за училище?
Джон се присъедини към тях.
— Почти. Реших да се поразходя, докато имам възможност. По радиото казаха, че днес температурата може да се вдигне над нулата.
— Пролетта идва — обяви Кари. — А закуската ми изстива. По-добре да вляза и да събудя Макс.
— Научихте ли нещо за историята с Галоуей? — попита Джон.
Кари извади ключовете си.
— Ако има какво да се научи, ще го публикуваме в следващия брой. Приятен ден.
След като влезе, тя запали лампите.
— Макс! Събуди се!
Стисна кесията със сандвичите между зъбите си, за да освободи ръцете си. Съблече палтото си и го закачи. Пъхна ръкавиците в единия джоб, а шапката — в другия.
По навик бухна косата си с пръсти.
— Макс! — извика отново и спря до бюрото, за да включи компютъра си. — Донесох ти закуска, макар че не знам защо съм толкова мила с теб, след като напоследък си раздразнителен като мечка със запек.
Остави чантата, взе каничката от кафе-машината и отиде в банята да я напълни.
— Сандвич с бекон и яйца. Току-що видях Кльощавия Джим и Професора на улицата. Е, Джон го видях първо в „Хижата“ да лапа овесена каша преди училище. Като никога изглеждаше весел. Чудя се дали не се надява сега, когато Чарлийн знае, че старата й любов е мъртва, да се омъжи за него. Горкият глупчо.
Включи кафе-машината, после извади хартиени чинии и салфетки за сандвичите. Тананикаше си тихичко „Малката танцьорка“ на Елтън Джон, която бе слушала по любимата си радиостанция за класически рок по пътя насам.
— Максуел Хоубейкър, не знам защо още те търпя. Ако продължаваш да се цупиш, ще си потърся някой жизнерадостен младеж. Сериозно ти казвам.
Хванала във всяка ръка по чиния със сандвич, тя тръгна назад към малкия кабинет на Макс.
— Но преди да те зарежа и да се впусна в страстна връзка с някой двадесет и пет годишен жребец, ще закарам трътлестия ти задник в клиниката за…
Замръзна на вратата и ръцете й увиснаха. Сандвичите паднаха един след друг на пода. През бученето в ушите си чу, че някой крещи.
Нейт пиеше второто си кафе и обсъждаше с Джеси замъка „Лего“, който строяха всяка сутрин. Първото беше изпил с Мег и голяма част от съзнанието му беше още при нея.
Днес тя щеше да лети на север, за да закара припаси, а после да спре във Феърбанкс за покупки, поръчани от местните жители. Тъй като комисионната й беше само пет процента върху стойността на покупките, те можеха да си спестят пътуването дотам — нещо, което не винаги беше възможно зиме — и да я оставят да напазарува, да транспортира и да им достави стоката.
Беше му казала, че това е малка, но постоянна част от доходите й.
Тази сутрин беше видял и кабинета й. Беше също толкова дързък и стилен, както останалата част от къщата, практичен и същевременно елегантен. Спомняше си удобния кожен стол, стария стенен часовник и многото графики в черни рамки по стените.
Имаше и огромно растение в гледжосана червена саксия, с листа, които приличаха на големи зелени езици, и снежнобели картотеки. Видя му се и делови, и женствен.
Не се уговориха нищо. Тя отхвърляше идеята за планове и може би така бе по-добре. Трябваше му време да помисли накъде са се запътили и дали изобщо ще го сторят.
Досега успехът му с жените беше доста спорен. Може би имаше шанс да промени това с нея. Или пък беше просто нещо временно. Много неща се бяха пробудили у него като след дълъг, тежък сън. Как можеше да разбере кое е истинско? И ако е истинско, дали би могъл да го задържи.
Дали искаше.
Засега му беше по-добре да си пие кафето, да яде закуската си и да строи пластмасов замък с едно хлапе, което се радваше на компанията му.
— Трябва да има мост — каза Джеси. — Дето се вдига и пада.
— Подвижен мост? — Нейт отново насочи вниманието си към момчето. — Може да успеем да го направим. Ще използваме рибарско влакно.
Момчето го повдигна и засия.
— Добре!
— Страхотна идея, шефе!
Нейт видя, че Роуз му намига, докато оставя чинията му.
— Наред ли е всичко?
— Отзад е малко задушно. Така се чувствах и с него. — Тя разроши косата на сина си.
— Може би трябва да отидеш при доктора.
— Днес съм на преглед. Джеси, остави шериф Бърк да си изяде закуската, докато е топла.
— Трябва ни рибарско влакно за моста.
Тя задържа ръката си върху главата му още за миг.
— Ще ти намерим.
Кльощавия Джим влетя през вратата, залитайки.
— Джим?
