откачаше. Накрая вече не беше игра. Когато стигна до върха, искаше да скочи и едва не повлече и двама ни.
— Господи. Господи.
— После каза, че било шега, но аз знаех, че не е. Слизахме надолу, спускахме се по скалата, когато той извади ножа си. Мили Боже, започна да реже въжето ми и да се смее. Едва успях да стигна до корниза, когато го преряза. Побягнах.
— Не мога да повярвам. — Макс изгълта уискито и си наля ново. — Не мога да повярвам на това.
— И аз не можех да повярвам, когато стана. Беше откачил. От наркотиците, от височината — по дяволите, не знам. Стигнах до ледената пещера. Бях уплашен. Бях бесен. Той ме последва.
— Защо не си ми го разказал досега?
— Не знаех дали ще ми повярваш. Предпочетох по-лесния начин. И ти би постъпил така.
— Не знам. — Макс прекара ръка през оредяващата си коса.
— Но ти го направи. Когато разбра, че е паднал, се съгласи да си мълчиш. Да не казваш нищо на никого. Патрик Галоуей е заминал в неизвестна посока. Край на историята.
— Не знам защо го направих.
— Но три хиляди ти дойдоха добре за вестника, нали?
Макс се изчерви и сведе очи към чашата си.
— Може би не трябваше да ги вземам. Може би. Просто исках да оставя всичко след себе си. Опитвах се да започна тук наново. Не го познавах толкова добре, не го познавах изобщо, а той беше мъртъв. Не можехме да променим това, така че сякаш нямаше значение. А и ти изтъкна, че ако кажем на някого, че сме били горе и той е умрял, ще има разследване.
— Щеше. Щяха да разберат за наркотиците, Макс, ти го знаеш. Не можеше да допуснеш да те арестуват още веднъж. Не можеше да позволиш на ченгетата да се чудят дали ти — дали някой от нас — не е отговорен за смъртта му. Както и да е умрял, това е още в сила, нали?
— Да, но сега…
— Трябваше да се защитя. Той ме нападна с ножа. Нападна ме. Каза, че планината имала нужда от жертвоприношение. Опитах се да избягам, но не успях. Грабнах пикела и… — Той хвана чашата и се престори, че отпива. — Господи!
— Било е самоотбрана. Ще го потвърдя.
— Как? Ти не беше там.
Макс глътна уискито и струйка пот се стече по слепоочието ми.
— Сигурно ще открият, че сме се качвали там. Започнало е разследване. Ченгетата душат и не можем да го избегнем. Ще разберат. Може би ще намерят пилота, който ни закара.
— Не мисля.
— Това е убийство, така че ще започнат да се ровят. А ако се разровят достатъчно, ще ни идентифицират. Имаше хора, които ни видяха с него в Анкъридж. Може би ще си спомнят. По-добре да си признаем сега, да им разкажем цялата история, да обясним какво е станало. Преди да обвинят един от нас или и двама ни в убийство. И двамата имаме репутация, постове, професии. Исусе, трябва да мисля за Кари и децата. Трябва да й кажа, да й обясня всичко, преди да отидем в полицията.
— И какво смяташ, че ще стане с репутацията и постовете ни, когато това излезе наяве?
— Можем да се справим, ако отидем в полицията и признаем всичко.
— Така ли искаш да направим?
— Така трябва. Мисля за това, откакто го намериха. Всичко съм изчислил. По-добре сами да отидем при ченгетата, преди те да дойдат да ни търсят.
— Може би си прав. Може би. — Той остави чашата и стана, сякаш за да се разходи напред-назад зад стола на Макс. Извади от джоба си ръкавица и я сложи на дясната си ръка. — Трябва ми още малко време. Да помисля. Да се погрижа за делата си, в случай, че…
— Да изчакаме още един ден. — Макс отново посегна към бутилката. — Така и двамата ще имаме още малко време. Първо ще отидем при шериф Бърк, за да го спечелим на наша страна.
— Мислиш ли, че ще успеем? — Сега гласът му бе тих и в него се долавяше подигравателна нотка.
— Да. Почти съм убеден.
— А аз смятам, че така ще е по-добре.
Той сграбчи дясната ръка на Макс иззад гърба му и я притисна върху пистолета. После го хвана с лявата за гърлото и опря дулото до слепоочието му. Старият му приятел се наведе назад от изненада и отвори уста, за да си поеме дъх. Тогава той дръпна спусъка.
Изстрелът прозвуча оглушително в малката стая и накара ръката му да се разтрепери. Но успя да притисне безжизнения пръст на Макс до спусъка. Отпечатъци, помисли си; мислите му бяха напълно ясни, макар че трепереше. Барутен нагар. Отпусна ръка и главата на Макс падна на бюрото, а пистолетът издрънча на пода до стола.
Внимателно включи компютъра с дясната си ръка и отвори документа, който беше написал, докато чакаше приятеля си да дойде.
Не мога повече да живея с тази вина. Призракът му се върна и ме преследва. Съжалявам за онова, което направих, за всички, които нараних.
Простете ми.
Аз убих Патрик Галоуей. И сега ще отида при него в ада.
Простичко и ясно. Той изгледа прощалното писмо одобрително и остави компютъра включен. Синкавото сияние от екрана и светлината на настолната лампа проблясваха върху кръвта и късчетата мозък.
Пъхна изцапаната ръкавица в найлонова торбичка и я прибра в джоба на палтото си, преди да го облече. Извади нови ръкавици, шапката си, шала, после взе чашата за кафе — единствения предмет, който беше докоснал без ръкавици.
Влезе в тоалетната, изля уискито в мивката и изплакна чашата. Избърса я и я върна на мястото й.
Очите на Макс го гледаха и това го накара да почувства горчилка в гърлото си. Но я преглътна и се насили да огледа всяка подробност. Доволен, че не е пропуснал нищо, излезе по същия път, по който беше влязъл.
Мина по страничните улички, увил лицето си с шала и нахлупил ниско шапката си, в случай че някой, страдащ от безсъние, погледне през прозореца.
Небето над него беше обляно от Северното сияние.
Беше свършил работата, за която бе дошъл. Всичко беше приключило.
Когато се прибра у дома, изми мириса на кордит и кръв, който беше попил в него, и изпи едно малко уиски, докато гледаше как старата ръкавица изгаря в огъня.
Сега вече не бе останало нищо, затова той просто го изтри от ума си.
И спа със съня на невинните.
13.
Кари се отби в „Хижата“ по пътя към редакцията, за да купи два сандвича с бекон и яйца. Беше изненадана и малко ядосана, че Макс го нямаше, когато се събуди. Не че за пръв път му се случваше да отиде в редакцията посред нощ и да заспи там. Или да излезе рано сутринта, преди тя или децата да са се събудили.
Но винаги й оставяше някоя мила или глупава бележка на възглавницата си.
Тази сутрин нямаше бележка, а когато се обади в редакцията, никой не вдигна телефона.
Не беше в негов стил. Но през последните няколко дни той сякаш не беше на себе си. Това също бе започнало да я изнервя.
Около намирането на тялото на Пат Галоуей се очакваше истинска сензация. Предполагаемото тяло на
