Имаше снимка на Патрик и Джейкъб, прегърнали се през рамената. Беше размазана и зле фокусирана, което накара Нейт до се зачуди дали Мег не ги е снимала.
Отвори кутията от обувки и започни да рови из нея. Намери серия групови снимки, явно правени в един и същи ден.
През лятото, помисли си, защото вместо сняг имаше зеленина. Наистина ли тук става толкова зелено, зачуди се той. Планините се виждаха в далечината, върховете им блестяха бели под слънцето, я по-ниските части — сребристосини и осеяни със зелени петна.
Навярно са били в нечий двор, помисли си. Или на крайградски излет. Виждаше масите за пикник, пейките, сгъваеми столове, няколко скари. Чинии с храна, бурета бира.
Разпозна Галоуей. Отново беше без брада, а косата му беше подстригана, макар да стигаше до раменете му. Изглеждаше корав, атлетичен и красив. Мег има неговите очи, помисли си Нейт, неговите скули и уста.
Откри Чарлийн, облечена в тясна риза, която разкриваше гърдите й, и къси шорти, от които се подаваха дългите й крака. Дори на снимката си личеше, че е силно гримирана. Хубавото младо момиче, усмихнато зад очилата, беше изчезнало. Това беше жена — красива, умна и осъзнаваща красотата си.
Но беше ли щастлива. На всяка снимка тя се смееше или усмихваше, позираше. На едната седеше предизвикателно в скута на един по-възрастен мъж, който изглеждаше едновременно изненадан и притеснен от това.
Видя Хоп, седнала до жилест среброкос мъж. Двамата пиеха бира и си държаха ръцете.
Откри Ед Улкът, банкер и заместник-кмет — по-млад, с мустаци и къса брада, — заедно със среброкосия мъж, който сигурно беше покойният съпруг на Хоп.
Един по един разпознаваше хората от града. Бинг, як и намръщен като сега, само че с десетина килограма по-лек. Роуз, красива и свежа като цветето, на което беше кръстена, хванала за ръка сладкия малък Питър.
Макс с повече коса и по-малко шкембе, седнал до Галоуей. Двамата се канеха да отхапят от огромни парчета диня.
Деб, Хари и — божичко, Пийч — по-лека с двадесет килограма, сплели ръце, бляскаво усмихнати към обектива.
Отново разгледа всички снимки, съсредоточавайки се върху Галоуей. Имаше го почти навсякъде. Как яде, как пие, как говори, как се смее, как свири на китара или се протяга на тревата сред децата.
Отдели снимките на мъже. Някои не му бяха познати, други изглеждаха твърде стари още тогава, за да са направили онова тежко зимно изкачване. А някои бяха прекалено млади.
Но докато разглеждаше лицата им, се питаше дали някой от тях не е онзи, когото търси. Дали един от мъжете, които бяха празнували през онзи ясен, слънчев ден, които бяха яли и се смели с Патрик Галоуей и Макс Хоубейкър, не беше убил и двамата?
Имаше още снимки от Коледа, както и няколко на Макс и Галоуей с Джейкъб, Бинг, Ед, Хари или господин Хоп.
Ед Улкът, още с мустаци и брада, държеше димяща бутилка шампанско. Хари беше облечен в хавайска риза, Макс — в карнавален костюм. Прекара още час със снимките, преди да ги прибере в същия вид, в който ги беше намерил.
Трябваше да измисли начин да признае на Мег, че бе ровил из личните й вещи. Или да я накара да му покаже снимките, без да разкрива, че вече ги е виждал.
Щеше да реши по-късно.
Сега беше време да пусне неспокойните кучета да се разходят за последен път преди лягане. И тъй като и той се чувстваше неспокоен, стори му се удобен момент да потренира със снегоходки.
Излезе навън с кучетата. Вместо да побягнат, те тръгнаха с него, когато се отправи към колата, за да вземе снегоходките.
Питър му бе показал основни неща и се бе оказал търпелив учител. Нейт още падаше по очи или задник от време на време или снегоходките му затъваха, но лека-полека напредваше.
Обу ги и направи няколко пробни крачки.
— Още се чувствам като идиот — призна на кучетата. — Това нека тази тренировка си остане между нас.
Сякаш за да го предизвикат, те хукнаха към гората. Чакаше го здраво ходене, помисли си Нейт, докато пъхаше фенерче в джоба си, но упражненията прогонваха депресията. А ако имаше късмет, щеше да се умори достатъчно, за да спи, без да сънува кошмари.
Стигна до края на гората, като избираше пътя си на светлината от къщата и сиянието на звездите. Движеше се бавно и не особено грациозно. Но успя да стигне дотам и беше доволен, че се е задъхал съвсем леко.
— Пак съм във форма. Поне донякъде. Макар още да си говоря сам. Но това нищо не означава.
Погледна нагоре, за да се потопи в магията на познатите светлини. Игнейшъс Бърк от Балтимор вървеше със снегоходки из Аляска под Северното сияние.
И това много му харесваше.
Извади фенерчето.
— Още е рано за мечки — напомни си. — Освен ако някоя от местните не страда от безсъние.
За да си вдъхне смелост, полипа изпъкналите очертания на служебното си оръжие под парката.
Продължи нататък, опитвайки се да върви ритмично, вместо да трополи, както му дойде, което ставаше, ако не се съсредоточи. Кучетата се върнаха и затанцуваха край него. Беше сигурен, че се усмихват.
— Ако продължавате така, няма да получите кучешки бисквити. Гледайте си вашите кучешки работи. Аз трябва да помисля.
Без да губи от поглед светлините на къщата, които се процеждаха през дърветата от лявата му страна, той тръгна по следите на кучетата. Усещаше аромата на канадска ела, който беше започнал да разпознава — и на сняг.
На неголямо разстояние оттук — на запад или на север — нямало дървета, така му бяха казали. Само безкрайно море от лед и сняг, без пътища или пътеки.
Но тук, където уханието на гората го обгръщаше, беше невъзможно да си го представи. Трудно беше да повярва, че Мег, която имаше прелъстителна червена рокля в гардероба си и печеше хляб, когато беше тъжна, е някъде из онова безбрежно море.
Чудеше се дали и тя бе гледала Северното сияние. Дали бе мислила за него.
Свел глава, той освети пътя си с фенерчето и тръгна ритмично напред, оставяйки ума си да се рее около снимките от онзи слънчев ден.
Колко ли време след летния пикник Патрик Галоуей беше загинал в леда? Шест месеца? Седем?
Бяха ли снимките с елхата от последната му Коледа?
Дали някой от мъжете, които се бяха усмихвали или правили гримаси пред фотоапарата, беше носил маска още тогава?
Или просто импулс, моментен пристъп на лудост беше насочил пикела?
Но пристъпът на ярост не обясняваше защо човекът бе оставен в онази пещера през всички тези години, скрит под леда и вечния сняг.
За подобно решение се искаше хладнокръвно планиране. И кураж.
Точно както беше нужен кураж, за да инсценираш убедително самоубийство.
А може би всичко това са глупости, каза си той, и бележката е самата истина.
Един мъж би могъл да крие някои неща от съпругата и приятелите си. Би могъл да ги крие дори от себе си. Поне докато отчаянието, вината и страхът не бяха го стиснали за гърлото и го бяха задушили.
Не се ли беше вкопчил в този случай по същата причина, по която сега вървеше в мрака и студа върху големи ракети за тенис? Защото имаше нужда да бъде отново нормален. Трябваше да разбере кой е бил, преди светът му да се срути отново. Трябваше да се измъкне от собствения си леден пашкул и да започне да живее.
Всичко сочеше самоубийство. Единственото възражение беше инстинктът му. А как можеше да му се довери, след Като толкова дълго време бе бездействал?
Не беше разследвал убийство близо година, през последните месеци в полицията просто си седеше зад
