Когато Питър се върне от патрул, да ми се обади, искам да говоря с него.
— Днес си много разговорлив. — И тя му затвори, преди да успее дай отговори. Искаше му се да беше направил по-хубави снимки на отпечатъците от снегоходките, но докато се върне в града, вземе фотоапарата и стигне отново до къщата на Мег, беше започнало отново да вали сняг. Не знаеше какво ще му кажат тези следи, затова се поколеба дали да ги закачи на дъската.
Но това си беше неговата дъска. Търсеше наслуки, точно както предишната вечер беше обикалял из горите. Ако продължиш да вървиш, най-накрая стигаш донякъде. Взе няколко магнита и закачи снимките.
— Шериф Бърк. — Очевидно Пийч се беше обидила, защото гласът й звучеше официално по интеркома. — Съдия Ройс е тук. Би искал да ви види, ако не сте много зает.
— Разбира се. — Той грабна плетеното одеяло, с което закриваше дъската. — Пусни го да влезе.
Съдия Ройс беше почти плешив, но от тънката окосмена ивица около темето му висяха дълги бели кичури. На носа му, остър и извит като кука за месо, бяха кацнали очила с дебели стъкла. Любезните хора биха казали, че има внушителна фигура — с широк гръден кош и огромно шкембе. На седемдесет и девет години гласът му звучеше със същата сила, каквато бе имал десетилетия наред в съда.
Дебелите му кардирани панталони изшумоляха, когато влезе в кабинета на Нейт. Освен тях носеше тъмна риза и подходяща жилетка. В контраст с достолепния му вид на дясното му ухо проблясваше златна обица.
— Кафе, господин съдия?
— Никога не отказвам. — Той седна на стола с мощна въздишка. — Чух, че имаш доста работа.
— Всъщност, щатската полиция пое случая.
— Има си хас. Две бучки захар в кафето. Без сметана. Кари Хоубейкър дойде да ме види снощи.
— Тежко й е.
— Да, тежко е съпругът ти да свърши с куршум в мозъка. Бясна ти е.
Нейт му подаде кафето.
— Аз не съм пуснал куршума в мозъка му.
— Не, не си. Но жена в положението на Кари не се колебае да стреля по пратеника. Иска да използвам влиянието си, за да те уволнят и да те изгонят от града.
Нейт седна и се загледа в кафето си.
— Толкова голямо влияние ли имате?
— Ако повдигна въпроса, сигурно ще успея. Живея тук от двадесет и шест години. Може да се каже, че съм един от първите лунатици. — Той духна кафето си и отпи. — През живота си не съм вкусвал хубаво кафе при ченгетата.
— И аз. Да не би да сте дошъл да ме карате да напусна?
— Аз съм опак човек. Нужно е, когато станеш на осемдесет, затова тренирам. Но не съм глупак. Не е твоя вината, че горкият Макс е мъртъв. Нито, че на компютъра му е имало бележка, в която твърди, че е убил Пат Галоуей.
Очите му зад дебелите очила изглеждаха съвсем будни, когато кимна към Нейт.
— Да, тя ми го каза и се опитва да се самоубеди, че ти си го измислил, за да приключиш лесно случая. Ще й мине. Иначе е разумна жена.
— И защо ми казвате това?
— Мисля, че ще й трябва малко време. Междувременно ще се опита да ти създаде проблеми. Така по- лесно ще преживее болката. Ще изпуша една пура. — Той извади дебела пура от джоба на ризата си. — После, ако искаш, можеш да ме глобиш.
Нейт отвори чекмеджето на бюрото си и изсипа карфиците от една метална кутийка. Подаде я на съдията вместо пепелник.
— Познавахте ли Галоуей?
— Разбира се. — Съдията запали пурата и въздухът се изпълни с лекия й аромат. — Харесвах го. Хората го харесваха. Но явно не всички. — Той погледна към одеялото. — Това дъската на мъртъвците ли е?
Когато Нейт не отговори, той продължи да пуши и да отпива от кафето си.
— Едно време председателствах дела за убийство. А сега, освен ако не смяташ, че когато бях над шейсетте, съм изкачил планината и съм убил човек, два пъти по-млад от мен, можеш да ме задраскаш от списъка на заподозрените. Нейт се облегна назад.
— Арестували са ви няколко пъти за нападение.
Ройс стисна устни.
— Виждам, че си си написал домашното. Човек, който е живял дълго като мен, който е живял тук толкова дълго, като мен и не се е забъркал в някоя свада, едва ли е много интересен.
— Би могло. Човек, който е живял тук толкова дълго, колкото вас, сигурно би могъл да направи онова изкачване, ако си науми. А и пикелът би компенсирал предимствата на младостта. Теоретично.
Ройс се усмихна над пурата си.
— Имаш право. Обичам да ловувам и съм ходил един-два пъти с Пат из пущинака, но не мога да се катеря. Никога не съм го правил. Ако разпиташ наоколо, ще се увериш.
Нужен е бил само един път, помисли си Нейт, но записа думите му.
— А кой се е изкачвал с него?
— Доколкото си спомням, Макс — през първия му сезон тук. Вероятно Ед и Хоп — веднъж или два пъти през лятото, когато е по-лесно. Бинг се е пробвал няколко пъти. Джейкъб и Пат обичаха да се катерят по планините, често пътуваха и нощуваха на открито. Понякога се хващаха за водачи на хора, които си плащат. Ей, повече от половината жителя на Лунаси обичат да скитат из планините. И още много приходящи. От това, което съм чувал, той е бил добър катерач. С това си изкарваше хляба — беше планински водач.
— Било е през зимата. Кой би могъл да изкачи планината зимата?
— Не е нужно да си много опитен, а да имаш желание да се изправиш срещу стихиите. — Съдията отново отпи от кафето и дръпна от пурата. — Ще ми покажеш ли дъската ся?
Тъй като не можа да се сети за причина да откаже, Нейт се обърна и дръпна одеялото. За миг съдията остана на мястото си, после се надигна и приближи до дъската.
— В повечето случаи смъртта загрозява младостта. Така и би трябвало да е. Той имаше потенциал. Разпиля голяма част от него, но все пак от Пат можеше да излезе нещо — хубава и амбициозна съпруга, умно и чаровно дете. Не бе лишен от ум и талант. Проблемът беше, че обичаше да се прави на бунтар и така се разпиляваше. Човек трябва доста наблизо, за да прониже някого така, нали?
— Определено.
— Пат не беше скандалджия. Мир, любов и рокендрол. Ти си млад и не си спомняш онези времена, но Пат вярваше във всички тези глупости. Прави любов, а не война, носи цветя в косите и трева в джоба. — Съдията изсумтя. — И все пак не мога да си го представя да стои там и да рецитира Дилън или някой друг, когато някой го напада с никел.
— Ако го е познавал, сигурно му е имал доверие и не го е взел на сериозно. Има няколко възможности.
— И една от тях е Макс. — Съдията поклати глава и сведе поглед към снимките на Макс Хоубейкър. — Но аз не мисля така. Когато станеш на моите години, малко веща могат да те изненадат, но не бих и помислил дори, че Макс може да го е убил. Но ти го допускаш.
— Едва ли някой се е опитвал да убие муха с никела.
— Така си е. Макс беше добър катерач, но се чудя дали е толкова добър, та да успее да слезе през февруари без помощта на някого като Пат. Чудя се как е успял и как е живял с мисълта за стореното. Как се е оженил за Кари и е отглеждал децата си, знаейки, че Пат е там горе и че той е отговорен за смъртта му.
— И аргументът е, че не би могъл да живее с тази мисъл?
— Доста удобно, нали? По една щастлива случайност откриват тялото на Пат и няколко дни след това Макс си признава и се самоубива. Но не обяснява защо, не говори с никого. Просто „Аз го направих, съжалявам“ Бум.
— Доста удобно — съгласи се Нейт.
— Но ти не го вярваш.
