Върна се до града и отби до бордюра, когато видя Дейвид да помага на Роуз да слезе от колата им пред клиниката.
— Наред ли е всичко? — извика им.
— Ще ражда! — отговори му Дейвид.
Нейт изскочи навън и подхвана Роуз от другата страна. Тя продължаваше да диша бавно и ритмично, но му се усмихна с очите си с цвят на топен шоколад.
— Спокойно. Всичко е наред. — Младата жена се облегна на съпруга си, докато Нейт отваряше вратата. — Не исках да ходя в болницата в Анкъридж. Исках доктор Кен да акушира. Всичко е наред.
— Джеси е при майка ми — обясни Дейвид.
Изглежда малко блед, помисли си Нейт. Навярно и той бе пребледнял.
— Искате ли да остана? — Моля ви, кажете „не“. — Да се обадя на някого?
— Майка ми идва насам — каза Роуз, докато Дейвид сваляше палтото й. — На последния преглед докторът ми каза, че мога да родя всеки момент. Изглежда е бил прав. Болките са на четири минути — съобщи тя на Джоана, която забърза към тях. — Вече са силни. Водата ми изтече преди около двайсет минути.
А това, реши Нейт, беше повече, отколкото би искал да чуе един мъж, макар и със значка.
— Ще ви оставя. — Той взе от Дейвид палтото на Роуз и го закачи. — Обадете се, ако… имате нужда от нещо. Питър в момента е по задачи, но ако искате, ще го извикам.
— Благодаря.
Те изчезнаха в задната част на клиниката, за да правят неща, за които не му се искаше да мисли. Когато извади телефона си, той иззвъня в ръката му.
— Бърк.
— Шерифе? Обажда се Питър. Не намерихме никакви капани, нито следа. Ако искате, ще разширим периметъра.
— Не, това е достатъчно. Тръгвайте насам. Сестра ти се кани да те направи за втори път чичо.
— Роуз? Сега? Добре ли е?
— На мен ми се стори добре. В момента е тук, в клиниката. Дейвид е с нея. Джеси е при неговата майка, а нейната идва насам.
— Аз също.
Нейт прибра телефона обратно в джоба си. Навярно трябваше да остане още малко, поне докато дойдат останалите членове на семейството. И в чакалнята на клиниката можеше да мисли за следите в снега.
И какво да каже на Мег, когато тя се върне в Лунаси.
17.
Беше момиче, цели четири килограма, с нормалния брой пръсти и кичур черна коса. Кръстили я Уилоу Луиз и била красива. Тази информация дойде от Питър, който нахлу в участъка четири часа, след като беше отишъл в клиниката.
Нейт беше наясно със задълженията си, затова на идване се отби в магазина „На ъгъла“ и купи пури. Намери и здрав класьор. Беше масленозелен, а не черен, както би предпочел, но го купи за сметка на полицейския участък в Лунаси.
В него щеше да събира бележките си, копията от всички доклади и снимки. Неговата „книга“ за убийството.
Раздаде церемониално пурите на Питър, Ото и развеселената Пийч. Жестът му затопли отношенията им, които бяха охладнели след разговора им сутринта.
След като се потупаха по гърбовете и се обвиха в миризлив дим, той пусна Питър в отпуска за останалата част от деня.
Когато се върна в кабинета си, прекара известно време с перфоратора и копирната машина, за да подреди книгата си. Тя и дъската бяха материалното доказателство, че се занимава с полицейска работа.
Това беше неговата работа.
Канеше се да прекара следващата част от смяната си, тормозейки Анкъридж с нови телефонни обаждания, но в този миг влезе Пийч. Затвори вратата, седна и скръсти ръце в скута си.
— Проблем ли има?
— Тревожат ли те онези следи край къщата на Мег?
— Ами…
— Ото ми каза, тъй като ти си премълча.
— Аз…
— Ако ми беше казал какво става, нямаше да се ядосам.
— Да, госпожо.
Устните й потрепнаха.
— Не си мисли, че ще ме заблудиш, Игнейшъс. Използваш този любезен тон, когато искаш да смениш темата или да накараш някого да мисли, че си съгласен с него, когато не си.
— Пипна ме. Просто сметнах, че си струва да се проверят.
— И не го спомена пред диспечерката си, защото смяташ, че не е достатъчно умна и не знае, че прекарваш малкото си свободно време с Меган Галоуей?
— Не. — Докато я наблюдаваше, той потупваше по ъглите на книгата си. — Може би не исках да обсъждам въпросното събитие с жената, която ми носи сладки кифлички. За да не си създаде погрешна представа за нещата.
— А Питър и Ото не биха могли?
— Те са мъже. Повечето мъже преценяват еднозначно подобна ситуация, затова не биха се заблудили. Съжалявам, че тази сутрин бях рязък с теб и че не споделих с моята ценена и уважавана диспечерка как стоят нещата.
— Умееш да се подмазваш — каза тя след малко. — Тревожиш ли се за Мег?
— Просто се чудя защо някой би се промъкнал така до дома й.
— Тя първа ще ти заяви, че може да се пази сама и винаги е можела. Но аз си мисля, че съвсем не е зле жената да има добър мъж, който да се грижи за нея. Хората тук са незлобиви. Е, понякога си разменят юмруци или по-хапливи думи. Но в този град се чувстваме спокойни и знаем, че ако имаме проблеми, някой ще ни подаде ръка.
Пийч извади молива от кока си и го завъртя между пръстите си.
— Затова, когато се случи подобно нещо, се чудиш дали усещането ти, че живееш в безопасност, не е било просто илюзия. Хората се тревожат. Плашат се.
— А много от тях са въоръжени и на собствена територия.
— И малко луди — добави тя с кимване. — Трябва да бъдеш внимателен.
— На кого би се доверил Макс, за да го пусне толкова близо до себе си, Пийч? Достатъчно близо, за да му пусне куршум в главата.
Тя си поигра с молива още миг, после рязко го пъхна отново в кока си.
— Ти не искаш да си остане самоубийство.
— Не искам да бъде нещо, каквото не е било.
Пийч въздъхна два пъти.
— Не мога да се сетя за никого, на когото не би се доверил. Същото се отнася и за мен, и за почти всички в Лунаси. Ние сме една общност. Може да спорим и да имаме различия, да сритваме от време на време някой задник, но все пак сме общност. А това е почти същото като семейство.
— Нека се изразя така. С кого би тръгнал Макс на зимно изкачване по времето, когато Патрик Галоуей изчезна?
— Мили Боже! — Загледана в него, тя притисна юмрук до сърцето си. — Ти ме плашиш. Караш ме да мисля кой от моите съседи или приятели може да се окаже хладнокръвен убиец.
— Не знам дали е хладнокръвен.
„Но ти си — внезапно осъзна тя. — Когато стане дума за такова нещо, наистина си хладнокръвен.“
