— Включете го.
След кратко колебание Кобън се подчини.
— Трябва да ви предупредя, че медиите…
— Медиите не ме тревожат. Ще развяват името му, независимо дали се притеснявам от това или не. Пък и на него може би щеше да му бъде приятно.
Искаше да го докосне, беше се подготвила за това. Не знаеше защо го иска — да докосне кожата му. Но можеше да почака, докато направят каквото беше нужно с обвивката му. След това щеше да го докосне за последен път. Докосването, което му беше отказала с детинското си честолюбие преди толкова много години.
— Благодаря. Можете да го изключите.
— Искате ли да поседнете? Вода?
— Не, бих искала информация. Искам информация. — краката й омекнаха в коленете и трябваше да се отпусне на един стол. — Трябва да знам какво ще стане сега, как смятате да откриете човека, който го е убил?
— Може би ще е по-добре да обсъдим това на друго място. Да се върнем в…
Той млъкна, когато Нейт влезе в стаята.
— Шериф Бърк.
— Сержанте. Мег, трябва да дойдеш с мен. Джейкъб те чака горе.
— Джейкъб?
— Да, той ме докара. — Без да дочака съгласието й, Нейт я хвана за ръката. Вдигна я от стола и я изведе от стаята. — Ще отведа госпожица Галоуей в участъка, сержанте.
Погледът й беше замъглен. Не от сълзи, а от шок, осъзна тя. От това, че беше видяла мъртвия си баща по телевизията, сякаш животът и смъртта му бяха някакъв сериал.
Трилър, помисли си тя замаяно. Страхотен трилър.
Затова се остави да я води и не каза нищо нито на него, нито на Джейкъб, докато излязоха навън.
— Трябва ми малко въздух. — Тя издърпа ръката си и извървя половин пресечка. Чуваше шума на трафика, оживения градски трафик и с периферното си зрение виждаше като цветни петна хората, които се разминаваха с нея по тротоара.
Усещаше студа по бузите си и слабото зимно слънце, което проникваше през плътните облаци и докосваше кожата й. Сложи ръкавиците и очилата си и се върна обратно.
— Кобън ли ти се обади? — попита тя Нейт.
— Точно така. Тъй като не беше в града, трябва да знаеш някои неща, преди да говориш отново с него.
— Какви неща?
— Неща, които не искам да обсъждам на проклетия тротоар. Ще докарам колата.
— Колата? — попита тя Джейкъб, когато Нейт се отдалечи.
— Нае една на летището. Не искаше да пътуваш с такси. Сметна, че ти е нужно уединение.
— Грижовен е за разлика от мен. Не е нужно да ми го казваш — продължи, когато Джейкъб ней отвърна. — Чета го в очите ти.
— Докато те нямаше, се грижеше за кучетата.
— Да не съм го молила! — Усети, че прозвуча гадно, и изруга. — По дяволите, Джейкъб, нямам намерение да се чувствам зле, защото живея, както винаги съм живяла.
— Карам ли те? — Той се усмихна едва забележимо и лекото потупване по ръката й за малко не срина стената, която с такава мъка бе издигнала пред сълзите.
— Показаха ми го на телевизионен екран. Дори не можах да го видя наистина.
Когато Нейт пристигна с колата, тя влезе и отпусна рамене.
— Какво трябва да знам?
Разказа й за Макс кратко и дистанцирано, както би направил с всеки цивилен, който трябваше да узнае нещо във връзка с някой случай. Продължи да говори и да кара, с очи, приковани в пътя, дори когато тя се обърна и се втренчи в него.
— Макс е мъртъв? Макс е убил баща ми?
— Макс е мъртъв. Това е факт. Съдебният лекар го обяви за самоубийство. В бележката, оставена на компютъра, твърдеше, че е убил Патрик Галоуей.
— Не го вярвам. — Натискът върху защитната й стена беше прекалено голям. — Казваш ми, че Макс Хоубейкър внезапно е откачил, забил пикел в гърдите на баща ми, а после слязъл от планината и се върнал в Лунаси? Това са глупости. Полицейски глупости, имащи за цел да приключат случая, без да си мръднат пръста.
— Казвам, че Макс Хоубейкър е мъртъв, че съдебният лекар го смята за самоубийство въз основа на веществените доказателства и че имаше бележка на компютъра — опръскан с кръвта и мозъка му — че е отговорен за убийството. Ако си беше дала труда да се свържеш с някого през последните няколко дни, щеше да знаеш всичко.
Гласът му беше равен, забеляза тя, а очите — безизразни. Нищо не се четеше в тях. Не само тя се беше обградила със стени.
— Очевидно много внимаваш да не изразиш собственото си мнение, шериф Бърк.
— Случаят е на Кобън.
Нейт не каза нищо повече, а спря на мястото за посетители на паркинга на щатската полиция.
— Смъртта на Хоубейкър беше определена като самоубийство — заяви Кобън.
Бяха се събрали в малка конферентна зала. Сержантът беше скръстил ръце върху една папка на масата.
— Оръжието е било негово и негови отпечатъци — само негови — са открити върху пистолета. На дясната му ръка има барутен нагар. Нямаше следи от проникване с взлом или борба. На бюрото му имаше бутилка и чаша с уиски. Резултатите от аутопсията доказват, че е изпил малко повече от сто и петдесет грама непосредствено преди смъртта си. Върху клавиатурата имаше само негови отпечатъци. Раната, положението на тялото и на оръжието — всичко говори за самоубийство.
Сержантът замълча за миг.
— Хоубейкър познаваше ли се с баща ви, госпожице?
— Да.
— Знаехте ли, че понякога са се изкачвали заедно по планините?
— Да.
— Имаше ли някакви търкания между тях?
— Не.
— Може би не знаете, че Хоубейкър е бил уволнен от вестника в Анкъридж за употреба на наркотици. Разследването показа, че Патрик Галоуей е използвал стимулиращи лекарства. Засега не съм открил доказателства, че баща ви е търсил или намерил работа в Анкъридж или където и да било, след като е напуснал Лунаси с тази цел.
Без да го погледне, Мег произнесе:
— Не всички живеят по правилата.
— Така е. Изглежда Хоубейкър, чието местонахождение през първата и втората седмица на февруари онази година още не може да бъде определено, се е срещнал с Патрик Галоуей и двамата са тръгнали да изкачват южния склон на Безименната. Предполага се, че по време на това изкачване, може би под влияние на наркотиците и физическото напрежение, Хоубейкър убил приятеля си и е оставил тялото му в ледената пещера.
— Предполага се, че прасетата летят — отговори му Мег. — Татко можеше да счупи Макс на две, без да се изпоти дори.
— Физическото превъзходство не би помогнало при нападение с пикел, при това изненадващо. Нищо в пещерата не говореше, че е имало борба. Разбира се, ние ще продължим да проучваме и преценяваме всички доказателства, но понякога, госпожице Галоуей, очевидното е очевидно, защото е вярно.
— А понякога лайната плуват. — Тя се изправи. — Хората винаги са казвали, че самоубийството е
