изходът на страхливците. Може би е вярно. Но ми се струва, че се изисква известно количество смелост и решимост, за да опреш дулото на пистолета в главата си и да дръпнеш спусъка. Във всеки случай за мен Макс не е убиецът. Защото и в двата случая става дума за крайности, а той не беше такъв. Беше просто обикновен човек, сержант Кобън.
— Обикновените хора извършват всеки ден неописуеми неща. Съжалявам за баща ви, госпожице Галоуей, и ви обещавам, че ще работя по случая, докато го разреша. Но в момента не мога да ви кажа нищо повече.
— Минутка, сержант. — Нейт се обърна към Джейкъб и Мег. — Ще се видим навън. — Когато излязоха, затвори вратата зад тях. — Какво друго имаш? Какво не й каза?
— Имаш ли лични отношения с Меган Галоуей?
— Засега неопределени и без значение. Хайде, Кобън. Мога да ти назова още поне половин дузина хора, които живеят в Лунаси и може да са се изкачвали с Галоуей онази зима — хора, които Макс е смятал за приятели и съседи и които може би са седели с него в кабинета му в нощта на смъртта му. Решението на съдебния лекар е направено въз основа на фактите, но той не познава нито града, нито хората. Нито пък Макс Хоубейкър.
— Ти също не си го познавал много добре. — Кобън вдигна ръка. — Но аз имам доказателство, че по времето, когато Галоуей е умрял, в планината е имало трима души. Доказателство, че само двама от тях са били в онази пещера. Доказателство, написано лично от Галоуей.
Той побутна папката към Нейт.
— Водел си е дневник на изкачването. Били са трима, Бърк, и съм абсолютно сигурен, че Хоубейкър е бил един от тях. Но не съм убеден дали е бил вторият човек в пещерата. В папката има копие от дневника. В момента експерт проверява дали почеркът е на Галоуей, но като го гледам, смятам, че е неговият. Ти реши дали ще споделиш това с дъщеря му.
— Не можеш да постъпиш така.
— С нежелание го споделям с теб. Както и неохотно признавам, че имаш повече опит по отношение на убийствата от мен и по-добре познаваш хората от града. И няма как да не е така, след като един абсолютен лунатик живее под носа ти.
Нейт се върна обратно със самолета на Мег, скрил папката под парката си. След като я прочетеше, щеше да реши дали да й каже или не. Дали изобщо да каже на някого.
Не можеше напълно да преодолее неприятното си усещане от летенето, затова се постара да се наслади на гледката.
Сняг. Още сняг. Замръзнала вода. Ледена красота с опасни пропасти. Както и пилотката му.
— Гадняр ли е Кобън? — попита тя рязко.
— Не бих казал.
— Защото ченгетата се поддържат или е обективно мнение?
— Може би по малко и от двете. Да се водиш по доказателствата, не те прави гадняр.
— Напротив, ако някой от вас сериозно смята, че Макс е затрил баща ми с пикел. Поне от теб очаквах нещо повече.
— Видя ли докъде водят очакванията?
Мег рязко заби носа на самолета долу и вляво и стомахът му подскочи към гърлото. Преди да успее да възрази, тя направи същото вдясно.
— Ако искаш да повърна в кабината ти, продължавай.
— Полицаите би трябвало да имат по-здрав стомах.
Самолетът се спусна надолу с такава скорост, че той не виждаше нищо друго, освен белия свят, който се носеше към тях — и собственото си смачкано тяло насред горящите останки. Яростните му ругатни я накараха да се разсмее, когато насочи носа на самолета отново нагоре.
— Да не би да искаш да умреш? — избухна той.
— Не. А ти?
— Исках, но го преодолях. Ако пак направиш това, Галоуей, когато кацнем, ще те напердаша.
— Няма. Мъже като теб не бият жени.
— Само почакай.
За миг се изкуши да го предизвиква.
— Някога пердашил ли си Рейчъл?
Нейт я погледна. В очите й проблясваше лудост, тя лъхаше от цялото й лице.
— Дори не ми е минавало през ум, но всеки ден се уча на нещо ново.
— Просто си ми ядосан. Обиден и бесен, защото не ти се обаждам през час и не ти пращам целувки.
— Карай си самолета. Колата ми е пред къщата ти. Джейкъб ме взе оттам.
— Нямах нужда от теб. Не беше необходимо да идваш да ми държиш ръката.
— Не съм ти го предлагал. — Помълча малко. — Дейвид и Роуз имат момиченце. Четири килограма. Кръстиха я Уилоу.
— Така ли? — Част от лудостта изчезна от лицето й. — Момиченце? Добре ли са и двете?
— Живи и здрави. Пийч казва, че Уилоу била красавица, но когато отидох да я видя, приличаше на раздразнен рибок с черен перчем.
— Защо си говориш с мен така сладко, когато си толкова ядосан, че ти иде да ме фраснеш между очите?
— Предпочитам да бъда неутрален като Швейцария, докато не приземиш проклетия самолет.
— Става.
Когато кацнаха, Мег свали багажа и изскочи навън. Преметна каквото можеше през рамо и се наведе да поздрави възбудените кучета.
— Ето ви и вас, момчета. Липсвах ли ви? — Хвърли развеселен поглед към Нейт. — Сега ще ме напердашиш ли?
— Ако го направя, кучетата ти ще ми разкъсат гърлото.
— Разумно. Ти си разумен човек.
— Не винаги — промърмори той, докато я следваше към къщата.
Вътре тя хвърли багажа настрани и веднага отиде да подреди цепениците и подпалките за огъня. Трябваше да се погрижи за самолета. Да източи маслото и да го изтегли до хангара, за да бъде на топло. Да покрие крилете.
Но не се чувстваше сръчна и практична. Не се чувстваше съвсем нормална.
— Благодаря, че си се грижил за Рок и Бул, докато ме нямаше.
— Няма защо. — Нейт се обърна с гръб, внимателно придържайки папката под парката си. — Много работа ли имаше?
— Припечелих нещичко. — Тя запали огъня. — Когато ми падне работа, я приемам. Сега ще мога да внеса няколко добри сумички.
— Браво на теб.
Мег се тръшна на един стол и преметна крак през облегалката. Беше изпълнена с дързост.
— Но ето че се върнах и се радвам да те видя, любовнико. Ако имаш време, можем да се качим горе за малко секс за добре дошла. — Усмихна се, докато разкопчаваше ризата си. — Обзалагам се, че мога да те навия.
— Това е жалка имитация на Чарлийн, Мег.
Думите му изтриха усмивката от лицето й.
— Щом не искаш да се чукаме, добре. Не е нужно да ме обиждаш.
— Но ти явно имаш нужда да ме обиждаш и да ме вбесяваш. Каква е причината?
— Проблемът си е твой.
Тя се изправи и се опита да мине покрай него, но Нейт я хвана за ръката и я завъртя към себе си.
— Не — каза й, без да обръща внимание на предупредителното ръмжене на кучетата. — Очевидно е твой. И аз искам да знам какъв е.
— Не знам! — Отчаянието в гласа й превърна ръмженето в рев. — Рок, Бул, спокойно. Спокойно —
