Гримасата на Ото изгуби войната с усмивката му.
— Такива бяха времената.
— Обзалагам се. А аз не мога нито да танцувам танго, нито да се катеря. Може би трябва да го направя.
— Остани си с тангото, шефе. Там е сигурно, че ще оживееш.
— Някои хора говорят за катеренето като за религия. Ти защо се отказа?
— Уморих се да флиртувам с измръзването и счупените кости. — Очите му потъмняха, когато се втренчи в кафето си. — Последният път, когато се качвах горе, беше на спасителна акция. Шестима бяха затрупани от лавина. Намерихме двама. Мъртви. Не си виждал човек, пострадал от лавина.
— Не, не съм.
— Смятай, че си късметлия. Другия месец ще станат девет години. Никога повече не се изкачих в планината. И няма да го направя.
— Изкачвал ли си се някога с Галоуей?
— Няколко пъти. Беше добър катерач. Дяволски добър за такъв глупак.
— Мразеше ли го?
Ото започна да удря по клавиатурата с един пръст.
— Ако мразех всеки глупак, когото познавам, почти нямаше да има хора, които да не мразя. Той си живееше в шейсетте години. Мир, любов, наркотици. Ако питаш мен, това си е чисто бягство.
През шестдесетте, помисли си Нейт, Ото се беше потил в джунглите на Виетнам. А за да се превърнат търканията между войник и хипи в нещо по-сериозно, беше нужно много по-малко от напрежението на едно зимно изкачване.
— Бърбореше за връщане към природата и спасяване на проклетите китове — продължи Ото, докато бавно издирваше нужните клавиши, — но самият той нищо не вършеше и живееше на гърба на правителството, срещу което роптаеше през цялото време. Не мога да уважавам такива хора.
— Едва ли сте имали много общо, след като ти си бил военен.
— Не си пиехме бирата заедно. — Той спря да пише и погледна към Нейт. — Защо е всичко това?
— Опитвам се да опозная по-добре човека. — Докато ставаше, небрежно подхвърли: — Когато ходехте на изкачвания, кой пилот използвахте?
— Най-често Джейкъб. Той ни беше подръка.
— Мислех, че и той се е изкачвал. Някога ходил ли си с него?
— Разбира се. Тогава викахме Ханк Фийлдинг от Талкийтна, Двупръстия от Анкъридж или Стоки Лукс, ако беше трезвен. — Ото сви рамене. — Тук има много пилоти, които биха откарали група, стига да имаш достатъчно пари. Ако наистина смяташ да се изкачваш, накарай Мег да те откара и си вземи професионален водач, а не някой аматьор.
— Бих го направил, но засега съм доволен от изгледа в кабинета си.
— Умно.
Не му достави удоволствие да разпитва заместника си, но записа разговора в бележките си. Не можеше да си представи как Ото откача от друсане и напада човек с пикел. Но не можеше да си го представи и как танцува танго с жена в прилепнала рокля.
Хората можеха да се променят много за петнадесет години.
Отиде в „Хижата“ и откри Чарлийн и Сиси да обслужват клиентите за ранен обяд. Кльощавия Джим беше на бара. Професора седеше на обичайния си стол, пиеше уиски и четеше Тролъп.
— Залагаме за победителя в Идитарод — каза му Джим. — Ще участваш ли?
Нейт седна на бара.
— Ти за кого си?
— За онзи младеж Трипълхорн. Алеут.
— Много е готин — отбеляза Сиси, когато дойде при тях с поръчките.
— Няма значение как изглежда, Сиси.
— За мен има. Една бира и двойна водка с лед.
— Сантименталните залагат на канадеца — Тони Кийтън.
— Не знаех, че харесваме канадците — учуди се Нейт, докато Джим наливаше водката.
— Не е заради него, а заради кучетата. Уолт Ноти ги е дресирал.
— Тогава двайсетачка за канадеца.
— Искаш ли бира?
— Не, кафе. — Докато Джим и Сиси се занимаваха с питиетата и продължаваха да спорят за любимите си състезатели, Нейт се обърна към мъжа до него.
— Как си, Джон?
— Още не мога да спя добре. — Джон отбеляза страницата и остави книгата. — Сцената сякаш се е запечатала в главата ми.
— Трудно е. Ти познаваше Макс добре. Писал си статии за вестника му.
— Правех обзор на книгите всеки месец, а понякога и с цветни снимки. Не плащаше много, но ми беше приятно. Не знам дали Кари ще продължи да издава вестника. Надявам се да го направи.
— Някой ми каза, че Галоуей също е писал за „Лунатик“. По онова време.
— Писането му се удаваше. Можеше да стане още по-добър, ако беше решил.
— Това май се отнася за всичко.
— Да, Пат имаше доста дарби. — Джон погледна през рамо към Чарлийн. — Но така и не се хвана на работа. Пропиляваше онова, което имаше.
— Включително съпругата си?
— По този въпрос съм субективен. Според мен той не влагаше нищо специално във връзката си или в каквото и да било друго. Беше написал по една-две глави от няколко романа, имаше десетки недописани текстове за песни, както и множество изоставени проекти за дърворезба. Беше сръчен, имаше творчески ум, но никаква дисциплина или амбиция.
Нейт преценяваше възможностите. Трима мъже, събрани заедно от мястото, хобито си — писането — и изкачването. И двама от тях влюбени в една и съща жена.
Може би ако имаше шанс, щеше да промени това. Джон направи знак на Джим да му напълни чашата.
— Може би.
— Чел ли си нещо от него?
— Да. Сядахме на по бира или две, или на някой друг стимулант — добави Джон с полуусмивка — и обсъждахме философията, политиката, писането и състоянието на човечеството. Млади интелектуалци — той вдигна чаша за наздравица, — които доникъде не стигаха.
— Изкачвал ли си планината с него?
— Да, отдавахме се на приключения. Младите интелектуалци идваха в Аляска, привлечени от тях. Онези дни бяха много приятни и не бих ги заменил и за „Пулицър“. — Той се усмихна с умиление, припомнил си миналите подвизи, и отпи от новото уиски.
— Бяхте ли вие двамата приятели?
— Да. Поне на интелектуално ниво. Завиждах му за жена му и това не беше тайна. Мисля, че го забавляваше и го караше да се чувства малко над мен. Аз бях образован, а той беше отхвърлил възможността да получи висше образование, но пък каква жена имаше.
Джон се загледа в питието си.
— Сигурно ще му бъде забавно да разбере, че все още му завиждам за нея.
Нейт помълча, пиейки кафето си.
— Изкачвали ли сте се само двамата или в група?
— Хмм. — Джон примигна като човек, който току-що се събужда. Спомените, помисли си Нейт, са друг вид сънища. Или кошмари. — С група. Това е групова лудост. Спомням си най-добре едно лятно изкачване на Денали. На групи и поединично хората пъплеха нагоре като мравки по гигантска торта. Базовият лагер беше като малък град и се вихреха диви купони.
— Кои бяха, освен теб и Пат?
— Джейкъб, Ото, Деб и Хари, Ед, Бинг, Макс, семейство Хоп, Сам Бийвър, който умря преди две години
