— Бинг, Джейкъб, Хари или Деб. Мили Боже. Ед или Хоп, макар че тя никога не е обичала да се катери. Маки старши. Майк Пияницата, ако е достатъчно трезвен. Дори Професора се е катерил няколко пъти. Но са били леки летни изкачвания, доколкото знам.
— Джон винаги е имал слабост към Чарлийн.
— Престани, Нейт.
— Просто искам да добия представа.
— Разбирам. Струва ми се, че си прав. Не че го е погледнала втори път, но тя изобщо не обръщаше внимание на никой мъж, когато беше с Пат. После се омъжи за Карл Хайдъл, може би шест месеца, след като Пат замина. Всички знаеха, включително и старият Хайдъл, че го направи заради парите му и заради „Хижата“, но беше добра с него.
— Ясно.
Погледът й се стрелна към дъската и отново се отмести.
— Как ще гледам сега тези хора в очите?
— Това е лошата страна на полицейската работа.
Пийч изглеждаше малко замаяна и донякъде огорчена, че е включена в „полицейска работа“.
— Предполагам. — Изправи се и за миг остана неподвижна в червения си пуловер, украсен по края с розови сърчица. — Преди да ти кажа още нещо, искам да знаеш, че харесвам Мег. Обичам я и я уважавам. Но обичам и уважавам и теб, и не бих искала тя да ти разбие сърцето.
— Ще го имам предвид.
Изчака я да излезе, преди да се завърти на стола и да се втренчи в снега навън. Преди няколко седмици не би и помислил, че от сърцето му е останало достатъчно, за да бъде разбито. А сега не знаеше дали да се радва, или да се ядосва, защото беше осъзнал, че е останало.
Възстановяване ли беше това, чудеше се той, или просто глупост. А може би в случая това бе едно и също. Завъртя стола и се зае с телефона.
Тя не се върна тази нощ. Нейт я прекара в къщата й заедно с кучетата. Прогони част от разочарованието и нарастващия си гняв в стаята със спортното оборудване. Сутринта, когато снегът се бе разредил, пое обратно към Лунаси и работата си.
Тя нарочно не му се обади. Беше проява на невнимание, призна си Мег, когато се качи в таксито на летището в Анкъридж. Той сигурно се беше тревожил. Доколкото можеше да прецени, беше от онези мъже, които се тревожат за жените. Щеше да бъде обиден и ядосан — към това също се беше стремила умишлено. Този мъж я плашеше.
Когато я гледаше как се качва в самолета, погледът му беше странен. Но още по-странно беше усещането, което този поглед предизвика у нея.
Не търсеше такава дълбочина на чувствата и трайна връзка. Защо хората не можеха просто да се наслаждават на добрия секс, без да го смесват с… каквото и да е. Верността беше едно — тя не мамеше партньора си и изискваше същото от него — докато имаше тръпка. Не беше като майка си, готова да легне с всеки срещнат. Но не беше и жена, склонна да споделя дом и огнище за дълго време.
А той искаше точно това и тя го знаеше. Беше разбрала какво се крие зад тези тъжни, сиви очи още първия път, когато бе погледнала в тях. Не трябваше да спи с мъж, който иска или очаква повече от секс.
Не беше ли животът й в момента достатъчно сложен и без да се чувства задължена да се съобразява с още някого? И то с мъж, за бога!
Беше поела допълнително работа и се опияняваше от усещането си за сила. Беше достатъчно умна, за да остане далеч от него и от Лунаси няколко дни в повече. Докато събереше сили.
А сили щяха да й трябват, за да направи онова, което беше решила.
Не се беше обадила на Нейт, но се бе свързала с Кобън.
Тялото беше открито и откарано в моргата в Анкъридж.
И сега тя отиваше да идентифицира баща си.
Сама. Още една умишлена постъпка. Тя живееше самостоятелно, сама се справяше със задълженията си и с всичко останало, откакто се помнеше.
И нямаше намерение да се променя сега.
Щом нейният баща беше в моргата — в себе си беше сигурна, че е той, — това беше нейна отговорност, нейна скръб и кой знае защо — нейно облекчение.
Но не би споделила това дори с Джейкъб — единствения човек, когото обичаше безусловно.
Онова, което щеше да направи, по-скоро бе формалност, акт на внимание към нея от страна на властите. По своя спокоен и безстрастен начин Кобън й беше дал да разбере, че Патрик Галоуей е имал досие с отпечатъци от пръсти. Официално той вече беше идентифициран.
Но тъй като му беше най-близка роднина, й позволиха да го види, за да потвърди разпознаването, да подпише документите и да даде показания. Щеше да се справи с това.
Когато пристигна, плати на шофьора и се овладя.
Кобън я чакаше.
— Госпожице Галоуей.
— Сержанте.
Тя протегна ръка. Неговата беше суха и хладна.
— Знам, че ще ви бъде трудно, и ви благодаря, че дойдохте.
— Какво трябва да направя?
— Ще попълним някои документи. Ще се постараем да не ви задържаме.
Напътстваше я какво да прави и къде да се подписва. После й даде да си окачи табелката за посетител.
Докато я водеше по широкия бял коридор, тя се опита да не мисли за нищо и се постара да не обръща внимание на смътните, но натрапчиви миризми, които се носеха във въздуха.
Влязоха в малка стая с два стола и телевизор на стената. Имаше и прозорец, закрит наполовина с плътни бели щори. Мег стисна зъби и отиде до него.
— Госпожице Галоуей. — Кобън леко я докосна по рамото. — Моля, погледнете към монитора.
— Монитор? — Объркана, тя се обърна и се втренчи в празния сив екран. — Телевизора? Ще ми го покажете по телевизията? Господи, не мислите ли, че това е още по-ужасно, отколкото да ме…
— Такава е процедурата. Повярвайте ми, така е най-добре. Кажете, когато сте готова.
Устата й беше пресъхнала, сякаш беше покрита с пясък, който имаше неприятен вкус. Боеше се да преглътне, за да не се надигне от гърлото й и да й призлее, още преди да е свършила нещо.
— Готова съм.
Той вдигна телефона и промърмори нещо. После взе дистанционното, насочи го към екрана и щракна.
Видя го само от раменете нагоре. Не са затворили очите му, беше първата й уплашена мисъл. Не трябваше ли да го направят? Те гледаха втренчено, леденосини и замъглени. Косата му, мустаците, наболата брада бяха черни, каквито ги помнеше.
. Сега ледът не ги посребряваше, нито блестеше като стъкло над лицето му. Още ли е замръзнал, запита се тя. Вътрешно? Как биха могли да извадят сърцето, черния дроб и бъбреците на здраво замръзнал мъж, тежък осемдесет и пет килограма?
Имаше ли значение?
Стомахът й се сви и тя почувства как пръстите на ръцете и краката й изтръпват.
— Можете ли да идентифицирате убития, госпожице Галоуей?
— Да. — Имаше ехо — в стаята или в главата й. Гласът й сякаш не секваше — отекваше отново и отново, тъничък и тих. — Това е Патрик Галоуей. Това е баща ми.
Кобън изключи монитора.
— Много съжалявам.
— Не съм приключила. Включете го пак.
— Госпожице Галоуей…
