небрежни движения беше сложила малко руж на бузите, сенки на очите и малко туш върху тъмните, извити ресници.
А когато един мъж е гледал как една жена си слага туш на миглите, помисли си Нейт, той е загубен.
Чарлийн излезе да разнесе поръчките, а Мег влезе в кухнята с бележника си. Не си казаха нищо, само температурата сякаш рязко падна.
Той взе кафето си и разтвори тетрадката пред лицето си като щит, когато Чарлийн се насочи към него. Дори мъж, който беше много влюбен, притежаваше достатъчно инстинкт за самосъхранение, за да стои далеч от две побеснели жени.
— Искаш ли да ти долея кафе? Тя взе ли ти поръчката? Не знам защо не се държи по-любезно с клиентите.
— Не, благодаря. Да, взе я. И беше любезна.
— Към теб — може би, защото я чукаш.
— Чарлийн. — Той долови кикотене от сепарето, където обикновено седяха Ханс и Декстър. — Божичко.
— Нали не е тайна?
— Вече не — промърмори той.
— Прекара нощта в твоята стая, нали?
Нейт остави кафето.
— Ако това те притеснява, мога да се пренеса при нея.
— Че защо да ме притеснява? — Въпреки отказа му тя автоматично му доля кафе. — Защо изобщо нещо трябва да ме притеснява?
За негов ужас очите й се наляха със сълзи. Но преди да съобрази как да се справи с това, тя изскочи от помещението, разплисквайки кафето от каната.
— Жени — обади се Бинг от сепарето зад него. — Създават само проблеми.
Нейт се обърна. Бинг унищожаваше чиния с яйца, наденички и пържени картофи. На лицето му беше изписана крива усмивка, но в очите му май проблясваше леко съчувствие.
— Бил ли си някога женен, Бинг?
— Веднъж. Не се получи.
— Чудя се защо ли.
— Мисля пак да опитам. Може би ще си поръчам една от онези руски булки като Джони Тривани.
— Не се ли е отказал?
— Не. Разбрах, че е ограничил бройката до две. Ще видя как ще му потръгне и после ще реша.
— Аха. — Тъй като водеха нещо като разговор, Нейт реши да се възползва. — Катериш ли се из планините, Бинг?
— Някога го правех. Не ми харесваше особено. Ако имам свободно време, предпочитам да отида на лов. Почивка ли планираш?
— Може би. Дните се удължават.
— Ти си гражданче и си доста кльощав. Послушай съвета ми, шерифе, и си стой в града. Хвани се с плетене или нещо такова.
— Винаги съм искал да плета макреме. — Когато Бинг го погледна неразбиращо, Нейт се усмихна. — Защо нямаш самолет, Бинг? Човек като теб, който обича независимостта и разбира от машини, би трябвало да има.
— Иска се прекалено много работа. Ако работя, предпочитам да е на земята. Пък и трябва да си наполовина луд, за да бъдеш пилот.
— И аз така чух. Някой ми спомена за един пилот… Името му беше странно. Шестпръстия или нещо подобно.
— Двупръстия. Изгуби три от пръстите на единия си крак от измръзване. Да, той беше наистина смахнат. Но умря.
— Така ли? При катастрофа?
— Не. Пребили го в някакъв бой. Или не… — Бинг смръщи чело. — Намушкали го с нож. Градско престъпление. Показва какво е да живееш сред много хора.
— Така си е. Летял ли си някога с него?
— Веднъж. Откачено копеле. Откара няколко от нас на лов за карибу. Не знаехме, че е безпросветно друсан, докато едва не ни уби. Посиних му окото заради това — каза Бинг с удоволствие. — Смахнат тип.
Нейт се накани да отговори, но Мег излезе от кухнята и в това време предната врата се отвори.
— Шериф Нейт! — Джеси влетя вътре, следван от Дейвид. — Вие сте тук!
— Ти също. — Нейт закачливо го чукна по носа. — Дейвид, как са Роуз и бебето?
— Много добре. Решихме да закусим тук по мъжки, за да я оставим да си почине.
— Може ли да седнем при вас? — попита Джеси. — Нали всички сме мъже.
— Разбира се.
— И то най-хубавите мъже в Лунаси. — Мег остави овесената чаша, чиния препечени филийки и купа с плодове пред Нейт. — Шофираш ли вече, Джеси?
Момчето се разсмя и се настани в сепарето до Нейт.
— Не. — После подскочи. — Ще ми дадеш ли да покарам самолета ти?
— Щом краката ти стигнат до педалите. Кафе, Дейвид?
— Благодаря. Наистина ли нямате нищо против? — попита той Нейт.
— Не, разбира се. Моят другар за закуска много ми липсваше. Е, как се чувстваш като голям брат?
— Не знам. Тя плаче. Много. После спи. Много. Но ми хваща пръста. И суче мляко от гърдата на мама.
— Така ли? — беше единственото, което успя да каже Нейт.
— Да ти донеса ли една чаша мляко? — Мег наля кафе на Дейвид.
— Роуз разбра, че я заместваш. — Дейвид си сложи захар. — Помоли ме да ти предам, че ти е много благодарна. И всички ние.
— Няма защо. — Мег хвърли поглед назад, когато Чарлийн се появи от кухнята. — Ще ти донеса млякото, докато решиш какво искаш за тази мъжка закуска.
Нейт остави колата си на Мег и отиде пеша до участъка. Слънцето грееше слабо, но все пак беше светло. Планините бяха забулени в облаци. Вече знаеше, че такива облаци предвещават сняг. Но пронизващият вятър беше спрял и студът — поомекнал. Разходката загря мускулите му и проясни ума му.
Видя познати лица, поздравяваха се непринудено като хора, които се виждат почти всеки ден.
И с изненада установи, че беше открил своето място. Не просто убежище или временна спирка, а място, където искаше да остане.
Не си спомняше кога за последен път бе мислил да замине или просто да се премести в друг град, на друга работа. Отдавна вече не му се налагаше да става сутрин само със силата на волята си, нито да стои с часове на тъмно, боейки се да заспи дълбоко и да сънува отново кошмарите си.
Все още понякога усещаше тежест в главата, на плещите и в стомаха, но тя вече не беше толкова голяма, нито му се случваше толкова често.
Отново погледна към планината и осъзна, че е длъжник на Патрик Галоуей. Беше му благодарен, че се е появил от мрака на миналото и няма да го остави на мира, докато не въздаде справедливост.
Спря, когато Хоп отби колата си до бордюра и свали прозореца.
— Отивам да видя Роуз и бебето.
— Предай им поздрави от мен.
— И ти трябва да ги посетиш. Междувременно трябва да знаеш едно-две неща. Федералните ще предизвикат лавина и пътят до Анкъридж ще бъде блокиран.
— Я пак повтори.
— От време на време го правят, за да разчистят планината. Определили са го за десет сутринта вдругиден. Пийч току-що беше получила съобщението и ми каза, когато се отбих. Трябва да пуснете бюлетин.
