Февруари. Прозрението го озари, докато стоеше на ъгъла на „Лунатик“ и „Денали“. Беше почти краят на февруари, скоро щеше да започне март. Наближаваше краят на шейсетте дни, точката, от която нямаше да има връщане назад. А той още беше тук.
Нещо повече, помисли си. Започваше да свиква.
Замислен, пресече улицата и влезе в банката.
Двама клиенти стояха пред гишето, а друг получаваше пощата си. От начина, по който те и касиерите го изгледаха, Нейт разбра, че Ед все още е бил бесен, когато е влязъл.
В настъпилата тишина кимна за поздрав, после влезе през летящата врата, която разделяше фоайето от офисите.
Банката нямаше външни гишета, които да те обслужват от колата, нито редици банкомати, но килимът беше хубав, по стените висяха картини на местни художници и атмосферата беше делова.
Отиде до вратата, на която имаше блестяща табелка с името на Ед Улкът, и почука.
Заместник-кметът отвори лично и изсумтя.
— Ще трябва да изчакаш. Говоря по телефона.
— Добре.
Когато вратата се тръшна в лицето му, Нейт пъхна ръце в джобовете и заразглежда картините.
Забеляза, че едната, изобразяваща тотем в заснежените гори, е подписана от Ърнст Ноти. Дали беше роднина на Питър? Имаше още много неща да учи за своите лунатици.
Огледа се. Между касиерите и клиентите нямаше бронирано стъкло, но бяха монтирани охранителни камери. Беше проверил сигурността на банката, преди да си открие сметка тук.
Тъй като разговорите се бяха възобновили, дочуваше откъслеци от тях. Говореха за предстоящата кинопрожекция, за благотворителната разпродажба на домашни печива в полза на училищния оркестър, за времето, за Идитарод. Обичайните приказки за един малък градец, каквито не можеха да се чуят нито в един от клоновете на неговата банка в Балтимор.
Ед го накара да чака десет минути, за да демонстрира превъзходство, и когато отвори вратата, лицето му беше безизразно, но бузите — леко зачервени.
— Искам да те уведомя, че официално се оплаках на кмета.
— Добре.
— Не ми харесва отношението ти, шериф Бърк.
— Отбелязвам си го, господин Улкът. Ако това е всичко, което имате да ми кажете, трябва да се върна в участъка.
— Искам да знам какво предприехте, за да издирите крадеца на вещите ми.
— Ото се занимава с това.
— Къщата ми беше предмет на кражба и вандализъм. Откраднаха ми скъпи въдици. Мисля, че заслужавам вниманието на началника на полицията.
— И го имате. Кражбата е описана и полицейски служител се занимава с нея. Нито аз, нито екипът ми сме я приели с леко сърце. Имаме подробно описание на откраднатите вещи и ако крадецът е достатъчно глупав, за да ги използва, да говори за тях или да ги продаде в района на моята юрисдикция, ще бъде арестуван и собствеността ще ви бъде върната.
Очите на Ед се бяха свили до цепки върху зачервеното лице.
— Може би ако бях жена, щеше да се заинтересуваш повече.
— Едва ли щяхте да бъдете мой тип. Господин Улкът — продължи Нейт, — вие сте разстроен и ядосан. Имате право. Ограбили са ви. Фактът, че най-вероятно са го направили деца, не омаловажава това. Ще направим всичко възможно, за да си получите обратно откраднатото. Ако това ще помогне, извинявам се, че бях рязък с вас в участъка. Бях загрижен, че може да пострадат деца, а това за мен е приоритет.
— Вашите деца също учат в училището. Предполагам, че тяхната безопасност за вас е по-важна от откраднатата ви собственост.
Червенината се беше стопила и дълбока въздишка показа на Нейт, че кризата е отминала.
— Въпреки това ти се държа грубо.
— Така е. Бях и разсеян. Честно казано, в момента имам да мисля за много неща. Убийството на Патрик Галоуей, самоубийството на Макс. — Той поклати глава, сякаш беше съкрушен. — Когато приех тази работа, очаквах, че ще се занимавам в най-лошия случай с кражби като тази в хижата ви.
— Каква трагедия. — Ед седна и беше достатъчно учтив, за да покани и Нейт с жест. — Трагично и шокиращо. Макс ми беше добър приятел.
Той потърка врата си с опакото на ръката.
— Мислех, че го познавам, но нямах представа, че замисля самоубийство. Че ще зареже по този начин съпругата и децата си. — Разпери ръце в мълчаливо недоумение. — Изглежда това ме е разстроило повече, отколкото би ми се искало да призная, но не ми дава мира. Аз също трябва да ти се извиня.
— Не е нужно.
— Взех тази кражба много навътре. Защитен механизъм. По-лесно е да беснея заради нея, отколкото да мисля за Макс. Опитвам се да помогна на Кари за помена му и за финансовата страна на положението. Когато някой умре, се изписват купчини документи. Трудно е. Трудно ми е да се справя.
— Няма нищо по-тежко от това да погребеш приятел. Познавали сте се отдавна.
— Да, бяха чудесни времена. Децата ни отраснаха заедно. А сега се случи тази трагедия, и то точно след като разбрахме за Пат…
— И него сте познавали.
Ед се усмихна леко.
— Преди да се оженя за Арлийн. Или, както би казала тя, преди да ме е опитомила. Не винаги съм бил солиден гражданин и съпруг като сега. Пат беше… авантюрист. По свой начин и онези времена бяха хубави.
Той огледа кабинета, сякаш принадлежеше на някой друг и не може да си спомни как е попаднал в него.
— Още не мога да повярвам.
— За всички беше шок да разберат какво е станало с Галоуей.
— Мислех, че е заминал — всички мислеха така — и не бях изненадан. Пат беше неспокоен дух. Това го правеше толкова привлекателен.
— Двамата сте ходили заедно из планините.
— Божичко. — Ед се облегна назад. — Обичах изкачванията. Невероятната тръпка и дори несгодите. Още ги обичам, но рядко имам време за тях. От време на време уча сина си.
— Чух, че Галоуей бил добър катерач.
— Много добър. Макар че беше доста безразсъден. Прекалено безразсъден, за да се чувствам спокоен, дори когато бях на тридесет.
— Имате ли представа с кого може да се е изкачвал през онзи февруари?
— Никаква, мисля за това, откакто чухме новината. Може би случайно е срещнал някого или е водил група на зимно изкачване. Често го правеше импулсивно — за да спечели малко пари и заради тръпката. И един от тях го е убил, Бог знае защо. — Той поклати глава. — Не се ли занимава щатската полиция с разследването?
— Така е. Просто съм любопитен, неофициално.
— Съмнявам се, че ще открият кой е бил и защо го е направил. Минали са шестнайсет години. Господи — промърмори, — човек не забелязва как лети времето. В началото сам ръководех тази банка и живеех тук. Държах парите в онзи сейф.
Посочи към голяма черна каса.
— Не знаех.
— Бях на двадесет и седем, когато се озовах тук. Исках да си отвоювам едно кътче от пустошта и да го цивилизовам по свой начин. — Усмихна се. — Мисля, че направих точно това. Знаеш ли, семейство Хоп и съдия Ройс бяха първите ми клиенти. Искаше се голямо доверие, за да оставят парите си в мои ръце. Никога няма да забравя това. Но ние споделяхме една мечта и създадохме този град от нея.
— Хубав град.
