— Така е и аз се гордея с ролята си в изграждането му. Старият Хайдъл беше тук, държеше „Хижата“. И той вложи парите си при мен след известно време. Появиха се и други. Пийч с третия, не, с втория си съпруг. Живееха извън града, но идваха тук на покупки и приказка от време на време. Когато той умря, тя се пресели в града. Ото, Бинг, Деб и Хари. За да живееш тук, трябва да имаш силен характер и големи мечти.
— Така е.
— Всъщност… — Ед си пое дъх през носа. — Пат също имаше своя мечта, имаше и характер. Не знам колко силен, но за сметка на това беше много забавен. Надявам се, че всичко ще приключи успешно. Мислиш ли, че някога ще разберем със сигурност какво е станало там горе?
— Шансовете не са много добри, но смятам, че Кобън ще отдели нужното време и усилия. Ще потърси пилота и хора, които са видели Галоуей, преди да се изкачи. Може би ще иска да говори и с вас. Да ви разпита кого е използвал най-често за пилот.
— Най-често беше Джейкъб. Но ако той го беше откарал, щеше да съобщи за изчезването му, — Ед вдигна рамене. — Логично е, че е бил някой друг. Нека помисля…
Взе сребърна писалка и разсеяно почука по бюрото.
— Спомням си, че когато Джейкъб се изкачваше с нас, понякога използваше… как му беше името… Един ветеран от Виетнам. Лейкс… Лукс. Да, така беше. Имаше и един маниак, наричаха го Двупръстия. Мислиш ли, че трябва да се обадя на Кобън и да му кажа за това?
— Няма да навреди. Трябва да се връщам. — Нейт стана и протегна ръка. — Надявам се, че се изяснихме, господин Улкът.
— Ед. Така е. Проклета бормашина. Платих твърде много за нея, затова ме е яд толкова. И тя, и въдиците са застраховани, но въпросът е принципен.
— Ясно. Слушайте, ще отида лично до хижата ви, за да поогледам.
По лицето на Ед се изписа задоволство.
— Ще ти бъда много благодарен. Сложих нова ключалка. Сега ще ти дам ключовете.
След като приключи с бесните лосове и заместник-кметове, Нейт се отби да види Роуз. Издаде подходящи според него звуци над бебето, което приличаше на черноглава костенурка, сгушена в розово одеяло.
Отби се на Пийч дай каже, че отива да огледа хижата на Ед. Импулсивно спря до кучкарника в „Хижата“ и взе Рок и Бул, за да могат да потичат на свобода.
Пътуването беше приятно. Беше сменил предпочитаната от Ото станция с кънтри и уестърн на друга, която пускаше алтернативен рок. Стигна до езерото под енергичния ритъм на „Блинк 182“.
Хижата на Ед стърчеше самотно върху нагънат пласт лед. Беше доста голяма и облицована с кедрови плоскости. Малко по-луксозна, отколкото беше очаквал, с посребрени от скрежа стени и островърх покрив.
И отдалечена от останалите.
Реши, че прилича на имение на местен лорд край малко селце.
Кучетата тичаха по леда като деца във ваканция, докато Нейт си проправяше път към хижата.
Тишината беше забележителна — като в църква, — а шумът на лекия вятър, който се промъкваше през заснежените клони, звучеше като тиха музика. Хладното слънце блестеше в леденосиньото небе и проблясваше върху заледеното езеро.
Усещането за тишина и самота беше толкова силно, че той подскочи и посегна към пистолета, когато чу дълъг, отекващ писък.
Орелът кръжеше, златистокафяв и величествен, на фона на небето. Кучетата се сборичкаха игриво, после скочиха в пряспата сняг на брега на езерото.
Оттук се виждаше самолетът на Мег. Приличаше на червено петно зад елипсата замръзнала вода. Ако човек се вгледаше, можеше да открие и други белези на цивилизацията.
Ивица дим от комин, част от къща, забележима през гъстите клони, собствения му дъх, който излизаше като облак пара.
Той се засмя. Може би трябваше да опита риболов на леда. Имаше тръпка в примитивното усещане да пуснеш въдица в дупката насред леда и да седиш в тишината върху замръзналата вода.
Отиде до хижата и видя надписа „Тъпанар“, изрисуван със спрей отровножълта боя на вратата.
Още един белег на цивилизацията, помисли си Нейт, докато търсеше ключовете в джоба си.
Ед беше сложил два нови катинара, висящи на дебели, лъскави вериги.
Отключи и влезе.
Авторите на графити бяха поработили и вътре. По стените бяха изписани нецензурни думи. Можеше да разбере раздразнението на Ед. И той би побеснял, ако откриеше подобно нещо в някое от собствените си светилища.
Видя поставката, на която бяха стояли въдиците, забеляза изрядния ред, който цареше в помещението, като се изключат вандалските прояви.
Такъмите, печката и столовете не бяха докоснати, но шкафът, в който вероятно беше стояло уискито — „Гленфидич“, по думите на Ото — и запаси от храна, беше празен и отворен.
Откри кабърчета, които се забиват в ботушите, и си напомни, че трябва да купи и за себе си. Вътре имаше и аптечка, резервни ръкавици, шапка, износена парка, снегоходки и няколко топли одеяла.
Снегоходките бяха окачени на стената, точно над крещящия жълт надпис „Задник“. Не можеше да прецени дали са използвани наскоро.
Имаше дърва за печката, нож за чистене на риба и още няколко заплашителни на вид ножове. Няколко списания, портативно радио. Резервни батерии.
Нищо друго, освен онова, което човек очакваше да намери в рибарска хижа в Аляска.
Когато излезе навън, обиколи наоколо. Погледна към самолета на Мег и мястото, където започваше гората край къщата й.
Опита се да си представи Ед Улкът — надут, но физически здрав — да броди из гората на снегоходки.
20.
Лосът беше най-обсъжданата тема през седмицата. Присмиваха се на Нейт или го поздравяваха за техниката му на прогонване.
Лично той смяташе появата на лоса за благословия. Тя отклони вниманието на хората от убийството и смъртта, поне за малко.
Смяташе да говори отново с Кари и обмисляше как дай попречи да затвори вратата в лицето му. Когато разбра, че тялото на Макс е било кремирано и Мег ще кара съпругата му до Анкъридж, за да прибере пепелта, най-после се реши.
— Трябва да дойда с теб — каза той на Мег.
— Слушай, шерифе, и без това ще бъде трудно. Не е нужно да си там, за дай натриеш носа.
— Нищо няма да натривам. Сега отивам при нея. Ще те чакаме на реката.
— Нейт. — Тя обу ботушите си. — Може би е редно полицията на Лунаси да има представител там, но по-добре прати Ото или Питър. Правилно или не, ти си последният човек, когото Кари би искала да види днес.
— Ще те чакаме на реката. — Беше на половината път до вратата на стаята, която временно споделяха, когато изведнъж се сети. — Рок и Бул. Може да схващам бавно, но се сетих. Сигурно е заради историята с лоса. Роки и Булуинкъл4.
— Бавно схващаш. Или си имал тежко детство.
— Не, просто си мислех, че са мъжки имена — като на боксьори. Скалата, Разярения бик — нещо такова.
Устните й се повдигнаха в крайчеца. Как успяваше да я развесели, дори когато му беше ядосана.
— Скалата е кечист.
— Все тая. Ще се видим след час.
