„Хижата“. Ще трябва да я изпием цялата, за да се отървем от доказателствата.
Докато минаваше покрай него, му подаде шишето, после влезе в кабинета и остави пицата на бюрото му.
Той беше затворил папката и изключил компютъра и точно покриваше дъската с одеялото, когато бе чул външната врата да се отваря.
— Салфетки? — попита тя.
Не беше кавалерско, но не искаше да я оставя сама в кабинета си.
— На бюрото на Пийч са. — Извади джобния си нож и отвори тирбушона. — Досега не съм го използвал. Трудоемко е, но случаят си струва. — Напъна се и извади тапата. — Готово.
Тя сложи салфетките и взе две чаши за кафе.
— Какво е това? — докосна с пръст края на одеялото.
— Недей. — Когато го погледна изненадано, той добави: — Просто недей. Да хапнем.
Седнаха и се отдадоха на виното и пицата.
— Защо работиш толкова до късно и сам? Времето ли убиваш, докато свърша работа?
— Отчасти. Но кажи ми, за какво се скарахте с Чарлийн?
— Сменяш темата.
— Така си е.
— Обвини ме, че съм неблагодарна и т.н. После говорихме за баща ми и за… други неща. За някои от тях беше права. Достатъчно, за да призная, че не й е било леко да живее с него и че по своя странен и дразнещ начин е правела всичко възможно. Че и двете сме го обичали повече, отколкото бихме могли да се обичаме помежду си.
Тя наля още вино и умишлено взе второ парче пица, макар стомахът й да се беше свил на възел.
— Под одеялото са снимките и документите за убийството на баща ми, нали? Гледала съм достатъчно полицейски филми, Бърк, и знам, че ги окачвате така, когато разследвате.
— Не разследвам нищо официално. Да, свързано е с баща ти и искам да не сваляш одеялото.
— И преди ти казах, че не съм някаква крехка гражданка.
— А аз ти казвам, че има неща, които не споделям с никого. И няма да ги споделя.
Мег мълчаливо се загледа в пицата си.
— С подобни изявления ли накара жена си да си намери друг мъж?
— Не — отвърна той с равен глас. — Изобщо не й пукаше за работата ми.
Тя притвори очи за миг, после се насили да срещне погледа му.
— Това беше евтин номер. Понякога съм способна и на такива. — Остави парчето пица. — Тази вечер не се харесвам особено. Трябва да се махна оттук, за да стана такава, каквато съм, когато се харесвам.
— Но първо дойде да ми донесеш пица и вино.
— Успял си да ме закачиш на куката. Не знам дали ще е задълго, но поне засега е така.
— Обичам те, Меган.
— За бога, не го казвай сега! — Тя скочи и задърпа косата си, докато крачеше наред-назад. — Когато съм в това отвратително настроение. Да не би нарочно да предизвикваш жените, Игнейшъс? Да не би да търсиш още някоя, която да разбие сърцето ти?
— В първия миг усещането беше като Големия взрив — продължи той спокойно. — Предполагам, че иначе нямаше да успее да ме извади от дупката, в която се въргалях цяла година. А сега, поне през повечето време, чувството уютно къкри в мен. Само от време на време се надига и тогава сякаш ме разтърсва мълния.
Мег спря и отново седна, защото стомахът й подскачаше нагоре-надолу.
— Бог да ти е на помощ.
— Да, и аз си го помислих. Но те обичам, и то не както обичах Рейчъл. Тогава бях планирал всичко — всяка разумна стъпка, всеки етап.
— А с мен не търсиш нищо разумно и нормално.
— Би било загуба на време.
— Не ми пробутвай тия. На задника ти е татуирано „дом и огнище“.
— Не. Ти си тази с татуировката, която, между другото, е много еротична. Може би когато решиш, че си влюбена в мен, ще мислим какво да правим нататък, но засега…
— Когато реша?
— Да, когато. Аз съм търпелив, Мег, и безмилостен по свой начин. Започвам да си връщам формата. Има какво още да се желае, но и това ще стане. Ще трябва да го приемеш.
— Интересно. Малко по-страшничко, отколкото очаквах, но интересно.
— И тъй като те обичам и ти вярвам, ще ти покажа това.
Той отвори папката на бюрото си, извади пресниманите страници от дневника на Патрик Галоуей и й ги подаде.
Усети кога е разпознала почерка, защото тялото й се вдърви и тя рязко си пое дъх. Погледът й за миг се отправи към него, после се прикова върху страниците в скута й.
Тя не каза нищо, докато четеше. Не плака, не избухна в гняв, нито потръпна, както може би щеше да направи някоя друга жена. Вместо това зачете вглъбено, отпивайки от време на време от виното си.
— Откъде взе това?
— Копия от страниците на тетрадката, която са намерили в парката му. Кобън ми ги даде.
— Кога?
— Преди няколко дни.
В стомаха й сякаш гореше въглен.
— И ти не ми каза, нито ми го показа.
— Не.
— Защо?
— Имах нужда да размисля, а ти — да се успокоиш.
— На това ли му викаш връщане на формата? Да взимаш едностранно решения?
— Това е част от професионалните ми задължения и личните ми чувства. Нямаш право да обсъждаш това с никого, докато не ти позволя.
— И ми ги показа сега, защото според професионалното ти мнение ти си ги преценил, а аз съм се успокоила?
— Нещо такова.
Тя затвори очи.
— Ти си винаги грижовен, нали? И професионално, и лично. За теб е все едно.
Нейт не отговори и тя отвори очи.
— Няма смисъл да ти говоря глупости, след като си постъпил, както си сметнал за най-добре. Сигурно е било така.
Усещайки, че не може да преглътне, тя остави чашата вино.
— Какво мисли Кобън?
— В случая е по-важно какво мислят началниците му. Версията е, че Макс е убил Галоуей, а после и третия човек. Когато тялото на баща ти било открито, страхът от разкриване и разкаянието го накарали да се самоубие.
— И така могат да приключат случая, както се казва на полицейски жаргон.
— В общи линии, да.
— Горката Кари. — Мег се наведе и остави страниците на бюрото му. — Горкият Макс. Той не е убил Патрик Галоуей.
— Не — каза Нейт. — Не е.
21.
Всички се събраха в кметството за помена на Макс Хоубейкър. Беше единственото достатъчно голямо помещение, което да побере тълпата. Нейт се учуди колко много хора дойдоха — в работни или официални дрехи, в аляски фракове или с войнишки ботуши. Идваха, защото Макс беше един от тях, както и
