семейството му. Бяха тук, помисли си Нейт, независимо дали го смятаха за герой на малкия си град или за убиец.
А много вярваха в последното. Той го виждаше в очите им или го дочуваше в откъслеците от разговори. Но не се намеси.
Говориха за Макс с топлота и хумор, а името Патрик Галоуей беше изпуснато във всички официални изявления.
После всичко свърши. Някои отидоха на работа, други — у Кари, за да обсъдят как е минало всичко.
А Нейт се върна в участъка.
Чарлийн издебна Мег, докато разтоварваше припаси от самолета. Хвана я за ръка и я издърпа далеч от Джейкъб.
— Трябва да го видя.
— Кого?
— Знаеш кого. Искам да ме откараш до погребалния дом в Анкъридж, където тялото му ще стои до напролет. Имам право.
Мег внимателно изучаваше лицето й.
— Не мога. Днес е много късно, а имам и поръчки. Наближават състезанията в Идитарод. Хората искат да ги откарам дотам, за да снимат.
— Имам право да…
— Защо ти хрумна така изведнъж?
— Това, че не бяхме женени, не значи, че не съм му била съпруга. Също толкова истинска, колкото Кари за Макс.
— По дяволите. — Мег направи два кръга из снега. — Знаеш ли, помислих си, че се държиш много достойно, задето отиде на помена и поднесе на Кари съболезнованията си. А сега се изприщваш, защото всички обръщат внимание на нея.
— Не е това. Или поне не е само това — призна Чарлийн. — Искам да го видя и ще го направя. Ако не ме закараш, ще се обадя на Джърк в Талкийтна и ще му платя.
— Явно се самонавиваш заради помена на Макс. Защо, Чарлийн?
— Ти го видя.
— Точка за мен.
— Откъде да знам, че е умрял? Как мога да съм сигурна, че е той, когато не съм го видяла? Така, както Кари видя Макс.
— Не мога да те закарам.
— И ще ме накараш да отида с някой непознат?
Мег погледна към реката. Беше валял сняг. Цепнатините и дупките в плаващия лед, през които преди бликаше вода, сега бяха леко замръзнали. Беше опасно, защото тънкият лед изглеждаше също като другия, а нямаше да издържи тежестта ти.
— Онова, което мислиш за сигурно, може да те убие.
Наоколо бяха залепени предупреждения. Знаеше, че това е работа на Нейт. Той беше човек, който разбираше какво значи тънък лед и каква опасност крие онова, което изглежда нормално и безопасно.
— Ще се задоволиш ли със снимка?
— Какво искаш да кажеш?
Мег се обърна.
— Ако ти донеса снимка, това ще свърши ли работа?
— Щом ще ходиш дотам за снимка, защо не…
— Няма да ходя. Нейт има снимки. Мога да взема една и да ти я покажа.
— Сега ли?
— Не, не сега. — Тя свали шапката си и разроши с пръсти косата си. — Това няма да му хареса. Водят се доказателство. Но ще я взема довечера. Когато я разгледаш и се убедиш, ще я върна обратно.
Пред участъка Мег разрови връзката си с ключове и откри онзи, на който имаше етикетче ПУ. Беше оставила Нейт да спи и се надяваше, че няма да се събуди, преди тя да се върне. Не й се искаше да му дава обяснения за малката си простъпка.
Влезе и извади малкото си фенерче. Част от нея се изкушаваше да се поразрови наоколо, да се наслади на усещането, че се намира на забранено място. Но повече й се искаше да приключи със задачата си и да си легне отново.
Отиде направо в кабинета на Нейт. Рискува да включи лампите, преди да отиде до покритата дъска.
Внимателно свали одеялото. После то падна от ръцете й, а тя отстъпи крачка назад.
И преди беше се изправяла лице в лице със смъртта, а тя никога не беше красива. Но снимките на Макс й изкараха дъха.
По-добре да не мисли за това, поне не още. По-добре да вземе снимката на баща си — колко по-чиста изглеждаше неговата смърт — и да я занесе на Чарлийн.
Пъхна снимката в джоба на якето си, угаси лампите и излезе, откъдето беше дошла.
Чарлийн беше в стаята си и отвори вратата, облечена в халат на цветя. Вътре се носеше мирис на уиски, на дим, на парфюм.
— Дано да си сама — каза Мег.
— Сама съм. Отпратих го. Къде е? Взе ли я?
— Ще я разгледаш, после ще я върна обратно и не искам повече да чувам за това.
— Дай да я видя. Искам да го видя.
Мег извади снимката.
— Не, не може да я пипаш. Ако я намачкаш, Нейт ще разбере. — И тя обърна снимката към нея.
— Господи! — Чарлийн рязко отстъпи назад, също както бе направила самата тя пред дъската. — Божичко. Не! — Протегна ръка, за да попречи на Мег да прибере снимката. — Трябва да…
Пристъпи напред, но видя предупредителния поглед на Мег и сложи ръце зад гърба си.
— Той… изглежда съвсем същият. Как е възможно? Съвсем същият е след толкова години.
— Не е имал възможност да се промени.
— Умрял е бързо, нали? Мислиш ли, че е умрял веднага?
— Да.
— Беше с тази парка, когато замина. Носеше я последния път, когато го видях. — Чарлийн се обърна и обхвана лактите си с длани. — Сега си върви. — Потръпна и притисна устата си с две ръце. — Мег — опита се да каже още нещо и се обърна.
Но Мег вече я нямаше.
Останала сама, Чарлийн влезе в банята, запали лампите и внимателно заизучава лицето си на безпощадната им светлина.
Той изглеждаше съвсем същият, отново си помисли. Толкова млад.
А тя вече не беше млада. И никога повече нямаше да бъде.
Март дойде в Аляска, но по-дългите дни не му напомняха за идващата пролет, независимо че според календара наближаваше астрономическото й начало.
Когато Нейт се събуждаше, вече беше светло. Утрото най-често го заварваше в леглото на Мег. Когато се разхождаше из града, виждаше повече лица и по-малко качулки.
Пластмасовите яйца, висящи от клоните на заснежените дървета, и пластмасовите зайци, приклекнали върху побелелите морави, също не му напомняха за пролетта.
Но първото разпукване на ледовете го накара да се сети за нея.
Гледаше с несекващо удивление как малки цепнатини се разтварят по ледената панделка на реката като развалени ципове. И този път не замръзваха. Гледката така го замая, че едва след двадесет минути успя да се откъсне и да тръгне обратно към участъка.
— Ледът на реката се пука — каза той на Ото.
— Така ли? Още е рано, но пък имаше затопляне. „Може би — помисли си Нейт, — ако живея сто години
