мен, но то означава нещо. За него пише във вестниците, в списанията, в туристическите пътеводители. Тук работят хора, които разчитат на заплатите си, за да имат храна на масата и дрехи за децата си. Имам клиенти, които идват всяка проклета вечер, защото това място им е нужно.
— Ти имаш — съгласи се Мег. — Това няма нищо общо с мен.
— И той винаги казваше така. — Вбесена, тя ритна чифт джинси на пода. — Приличаш на него и говориш като него.
— Това също не е моя вина.
— И той никога не беше виновен. Не му провървяло на покер — много важно. Какво, че тази седмица нямаме пари? Имам нужда от пространство, Чарли, знаеш как е. Ще се върна след няколко дни. Нещо ще изскочи, не ми опявай. Но някой трябваше да плаща сметките, нали? — попита Чарлийн. — Някой трябваше да плаща за лекарствата, когато ти беше болна, или да има пари за обувките ти. Какво от това, че ми носеше диви цветя през лятото или пишеше за мен хубави песни и стихове, когато това не слагаше храната на масата!
— Аз се прехранвам сама. И сама си купувам обувките. — Но вече се беше поуспокоила. — Не казвам, че не си работила. Биваше те и с интригите, но това си е твоят живот. В крайна сметка получи онова, което искаше.
— Исках него. По дяволите, него исках.
— Аз също, но и двете загубихме. Нищо не можем да направим.
„Ще дойда по-късно да си взема багажа“ — помисли си Мег. Точно сега й беше наложително да излезе навън. Отиде до вратата, но се поколеба.
— Обадих се в Бостън, на майка му. Тя… няма да ти пречи да вземеш тялото и да го погребеш тук.
— Обадила си й се?
— Да, всичко е наред. — Отвори вратата.
— Мег. Меган, моля те. Почакай малко. — Чарлийн седна на крайчеца на леглото. Дрехите се търкаляха в краката й. — Благодаря ти.
— Просто се обадих по телефона.
— Има значение. — Чарлийн стисна ръце в скута си и се втренчи в тях. — За мен има огромно значение. Бях толкова ядосана, че си отишла в Анкъридж… да го видиш. Че ме изолираш.
Мег затвори вратата и се облегна на нея.
— Не съм искала това.
— Не бях добра майка. Отначало исках да бъда. Опитах се. Но винаги имах толкова работа. Не знаех, че ще е толкова трудно.
— Била си много млада.
— Може би прекалено млада. Пат искаше още деца. — Тя вдигна очи и сви рамене. — Беше луд по теб и искаше още деца. Не можех да го позволя. Не исках да изживея отново всичко това, да бъда дебела и уморена, да изтърпя болките. И после да имам толкова работа. А и парите, които никога не достигаха. Той ме притискаше за това, а аз него — за други неща. Накрая имах чувството, че през половината време се караме. А и ревнувах, защото те обожаваше, а аз винаги бях излишна, винаги бях онази, която трябваше да казва „не“.
— Все някой трябва да го прави.
— Не знам дали щяхме да останем заедно, ако се беше върнал. По онова време двамата вече искахме различни неща. Но съм сигурна, че ако се бяхме разделили, той щеше да те вземе със себе си.
Сякаш за да направи нещо, тя приглади покривката на леглото от двете си страни.
— Щеше да те вземе — повтори. — И аз щях да му го позволя. Трябва да го знаеш. Той те обичаше повече, отколкото аз бях в състояние да те обичам.
Да седне на леглото, беше най-трудното нещо, което беше правила в живота си.
— Достатъчно ли, за да събере пари за обувките ми?
— Може би не, но достатъчно, за да те заведе да нощувате на открито и да гледате звездите. Достатъчно, за да седи с теб край огъня и да ти разказва приказки.
— Иска ми се да вярвам, че ако се беше върнал, щяхте да останете заедно.
Чарлийн я погледна учудено:
— Наистина ли?
— Да. Че щяхте да намерите начин да се разберете. Били сте заедно дълго време. Повече, отколкото се задържат много хора. Искам да те попитам нещо.
— Моментът изглежда подходящ.
— Когато го видя за пръв път, беше ли като ударена от мълния? Какво изпита?
— О, Господи, да. Едва не ме овъгли. И до края беше така. Когато му се ядосвах, ми се искаше да е мъртъв. Никога не съм изпитвала подобни чувства към друг човек. Все чакам да ми се случи, но не става.
— Може би вече е време да си потърсиш някого. Наскоро ми говориха за предимствата на спокойната и нежна обич.
Мег стана и събра разхвърляните дрехи.
— Не мога да сляза и да работя тази вечер.
— Добре.
— Ще дойда за закуска, но намери някой да замества Роуз. Трябва да се върна в къщата си, към живота си.
Чарлийн кимна и се изправи.
— Ще вземеш ли готиното ченге с теб?
— Той ще реши.
Тя си стегна багажа и разтреби стаята. Смяташе да остави бележка на Нейт, но после реши, че ще бъде грубо и нетактично дори за нея.
Така или иначе не беше със своята кола, не че би се поколебала да „заеме“ неговата. Или нечия чужда. И да му каже после.
Най-накрая метна раницата през рамо, мина през „Италианското“ и стигна до участъка.
Беше й казал, че ще работи до късно, че е дежурен. Тъй като колата му беше заключена, тя спря и се замисли. Можеше да използва връзката шперцове и сигурно някой щеше да стане. Но нямаше да му хареса, ако беше включил алармата.
А като градски човек можеше и да го е направил.
Внесе раницата и голямата пица в участъка.
Първата й мисъл беше, че е ужасно тихо. Как можеше този човек да работи без музика? Остави раницата и се накани да го извика, но той се появи на вратата.
Ако не го гледаше внимателно, нямаше да забележи как ръката му посегна към кобура, нито как леко се отмести, когато й се усмихна.
— Мирише ми на храна и на жена. А това пробужда пещерните ми инстинкти.
— Пица „Пеперони“. Реших, че по това време ще имаш нужда от нещо горещо, което включва и мен.
— Съгласен и за двете. Защо си с раница?
Не беше го видяла да поглежда към нея.
— Бягам. Ще дойдеш ли с мен?
— Скарахте се с Чарлийн?
— Да, но не това е причината. Всъщност, донякъде се одобрихме. Просто трябва да се махна оттук, Бърк. Прекалено дълго време прекарвам сред много хора. Изнервям се. Реших, че пицата и малко секс в къщата ми ще ме отпуснат, преди да си го изкарам на някого и да се наложи да ме арестуваш.
— Добър план.
— Щях просто да си тръгна, но не го направих. Пиши ми червена точка.
— Готово. Защо не внесеш пицата? Аз ще потърся нещо, с което да я прокараме.
— Вече имам. — Тя бръкна с една ръка в сака и извади бутилка червено вино. — Свих я от бара на
