снимки и отново се върна до канапето. — Изобщо не разбирам какво се опитвам да направя. Какво ме кара да мисля, че мога да бъда баща на момче като Ник? Половината му живот е преминал без мен. Той ме мрази. И има право.
— Чудесно се справяш — окуражи го Рейчъл и взе да вади чашки и чинийки. — Не се опитваш да му бъдеш баща, държиш се както се държат братята. Ако те е нямало толкова време, то е било, защото си имал свой живот. Освен това той не те мрази. Ник е изпълнен с гняв и враждебност, но не и с омраза. А сега престани да се самосъжаляваш и извади млякото.
— Ти така ли провеждаш кръстосаните разпити? — Неспособен да реши дали изпитва удоволствие или раздразнение, Зак отвори хладилника.
— Не, в съда съм много по-непреклонна.
— Дума да няма. — Прегледал съдържанието на хладилника, гостът поклати глава. Кисело мляко, пръчка салам, сирене, няколко кутийки диетични сокове, кана бяло вино, две яйца, половин пакетче масло. — Не виждам мляко.
Рейчъл изруга, после въздъхна.
— Е, ще го пием черно. Вие с Ник да не сте се карали?
— Не… не повече от обикновено. Той ми се сопва, аз започвам да му крещя. Като го чуя, че ругае, не му оставам длъжен. Снощи може да се каже, че си поговорихме, гледахме и някакъв стар филм по телевизията, след като затворихме бара.
— О, това е напредък… — Тя му подаде фина чашка върху чинийка, която заприлича на играчка от детски сервиз в ръцете му.
— В неделя на обяд при нас идват цели семейства. — Зак обгърна чашката сякаш за да не счупя извитата дръжчица. — Към дванайсет влезе в кухнята. Предположих, че иска да свърши по-рано, тъй де, за да му остане малко свободно време. Аз се появих към четири. Рио не искаше да го издава, беше го прикривал близо час. Надявах се, че е излязъл да глътне въздух, но… И после тръгнах да го търся. — Зак допи кафето си, наля си още. — Доста го притиснах през последните няколко дни. Реших, че постъпвам правилно. При първото ми плаване командващ офицер беше капитан Блай. Мразех това копеле, дакато не проумях, че е успял да ни превърне в екипаж. — Зак се усмихна при спомена. — Дявол да го вземе, продължавах да го мразя, но винаги ще го помня.
— Престани да се обвиняваш. — Рейчъл неволно го докосна по ръката. — Ще си каже човек, че си го обесил на мачтата или както там се казва. Опитай се да запазиш спокойствие. Остави ме да се обадя на Алекси.
Мъжът не стана от мястото си, но личеше, че не го свърта. Чувстваше се като пълен идиот, както крепеше чинийката на коляното си, затова я остави на масата. Никъде не откри пепелник, затова потисна желанието да запали пигара.
Не слушаше какво говори Рейчъл, докато не я чу да повишава тон от безсилие. Усмихна се. Огън жена, каза си, изстрелва молби и заповеди като същински морски вълк. За Бога, той вече започваше да копнее за този гърлен, нетърпящ възражение глас. Колко пъти през последните няколко дни бе измислял повод да й се обади?
Твърде много, призна си безмълвно. Имаше нещо интригуващо в тази жена и той самият не знаеше със сигурност дали иска да избяга далеч, или да не се отделя от нея.
А всъщност в момента изобщо не биваше да мисли за собственото си влечение. Трябва да мисля за Ник, припомни си гузно.
Очевидно братът на Рейчъл нещо се противеше, ала тя не приемаше да й отказват. Когато премина на украински, Зак посегна и взе малахитовата кобра, поставена в центъра на масата. Полудяваше, като я чуеше да говори на украински.
— Така — заключи тя, доволна, че е притиснала брат си. — Приемам го като лична услуга, Алекси. — Засмя се с онзи жизнерадостен дълбок смях, който накара госта отново да застане нащрек. — Добре де, разбрах, и за старата още не съм ти се отплатила. — След миг затвори и кръстоса дългите си крака, обути в зелен копринен клин. — Алекси и партньорът му ще пообиколят, ще проверят и в известните ни скривалища на Кобрите. Ще се обадят, ако го открият.
— Значи ще чакаме?
— Да, ще чакаме. — Рейчъл се изправи и взе нов тефтер от чекмеджето. — За да ни мине по-лесно времето, можеш да ми разкажеш нешо повече за Ник. Спомена, че майка му починала, когато бил петнайсетгодишен. А баща му?
— Майка му не била омъжена.
Зак отново посегна за цигара, после хвана ръцете са една в друга. Доловила жеста, Рейчъл стана и донесе пепелник.
— Благодаря. — С въздишка на облекчение мъжът запали и по навик заслони пламъчето. — Надин била осемнайсетгодишна, когато забременяла, а въпросният тип изобщо не искал да се жени. Просто избягал и я оставил сама да се оправя. Тя родила детето, сама се грижила за него. Един ден дойде в бара да си търси работа. Татко я взе.
— На колко години беше Ник?
— Четири-пет. Надин едва свързваше двата края. Някой път не успяваше да осигури бавачка, татко й казваше да го доведе и аз се грижех за него. Добро дете беше — усмихна се Зак. — Тъй де, не плачеше. През повечето време просто те гледаше в очите, сякаш очакваше да го удариш. Пък беше и умен. Едва беше тръгнал на училище, когато се научи да чете, а и да пише на машина. И няколко месеца по-късно Надин и баща ми се ожениха. Татко беше двайсетина години по-възрастен от нея, но си мисля, че и двамата се чувстваха самотни. Майка ми беше починала преди десетина години. Надин и хлапето заживяха у нас.
— А ти как прие… Ник лесно ли се приспособи?
— Така ми се стори тогава. Та аз самият бях дете. — Подгонен от безпокойството той отново се изправи. — Надин се изтрепваше, за да няма недоволни. Такава си беше. А баща ми… не беше лесно да живееш с него, пък и барът му отнемаше много време. Не бяхме, да речеш, семейство като от илюстрациите на Норман Рокуел, но я карахме някак. — Хвърли поглед към снимките на нейното семейство, изненадан от чувството си на завист. — Не ми пречеше, че хлапето ми се върти в краката. Не много де. После постъпих във флотата, веднага щом завърших гимназия. То беше един вид семейна традиция. Когато Надин почина, за Ник стана много трудно. За баща ми също. Според мен от мъка си го изкарваха един на друг.
— Тогава ли започнаха неприятностите на Ник?
— Струва ми се, че и преди това се беше забърквал в разни каши, но след смъртта на Надин стана още по-лошо. Всеки път, когато се връщах, баща ми се оплакваше. Момчето не слушало, правело каквото поиска. Започнал да се мъкне с разни тъпаци. Сам си търсел белята, така ми говореше. А Ник тръшваше вратата и побягваше нанякъде. Ако му кажех нещо, казваше ми да вървя… Такава беше картинката.
Рейчъл смяташе, че правилно го разбира. Малко момче, нежелано за своя баща. Приема брата в новото семейство за свой идол, но скоро решава, че и той го е изоставил. Загубва майка си и заживява сам с един човек, който може да му бъде дядо, при това не му е никакъв роднина.
В живота му нищо не се повтаря така често, както случаите, в които му обръщат гръб.
— Не съм психолог, Зак, но според мен той се нуждае от време, за да повярва, че този път сериозно си намислил да бъдеш част от живота му. И не мисля, че е грешка да го държиш изкъсо. Това той може да разбере, а и да оцени след време. Навярно малко пресилваш нещата. — Тя въздъхна и остави бележника със записките. — Тук може би аз ще мога да помогна. Досега бях не по-малко груба от теб. Да опитаме с играта добро ченге — лошо ченге. Аз ще бъда добронамереният слушател. Повярвай, имам опит с буйни и лоши момчета, Израснала съм сред тях. Можем да започнем… — Телефонът иззвъня и тя грабна слушалката. — Моля? Да, добре. Така е добре. Благодаря ти, Алекси. — Забеляза облекчението по лицето на Зак още преди да затвори. — Засекли са го, като се връщал към бара.
Облекчението бързо премина в гняв.
— Само да го пипна…
— Просто ще го попиташ къде е бил — спокойно каза Рейчъл. — И за да бъда сигурна, че ще стане така, идвам стеб.
Ник се промъкна в апартамента на Зак. Реши, че много хитро е постъпил. Беше се измъкнал от кухнята
