без знанието иа Рио. Което не беше лесно, тук го следяха по-зорко и от надзирателите в затвора.
Радостта от бягството обаче много скоро се изпари. Зак никакъв не се виждаше и затова той си отвори бутилка бира. Беше му се приискало да се срещне с момчетата, да разбере какво става с бандата.
А те го бяха приели като аутсайдер.
Нямаха му доверие, мрачно заключи Ник, отпивайки от бутилката. Рийс бе решил, че щом са го пуснали толкова бързо, трябва да е пропял. Смяташе, че ще ги убеди в противното, но като разказа цялата история — как са го хванали и как накрая се озовал пред умивалника в бара на Зак, — всички до един му се изсмяха.
Това не бяха грубичките, но безобидни закачки от миналото. Сега чуваше само злобни подигравки. Ти Джей се хилеше като откачен, Рийс даваше тон на цялата банда както си играеше с автоматичния нож. Само Кеш бе проявил нещо като съчувствие, признавайки, че сигурно не му е леко.
Някой не си направи труда да обясни защо го бяха изоставили при появата на ченгето.
Когато си тръгна, той се отби при Марла. През последните няколко месеца тя бе неговото момиче и той не се съмняваше, че ще намери утеха и близост. Тя обаче беше излязла… с някой друг.
Ето че претърпя поредното разочарование. Нищо ново, каза си Ник. Ала нямаше какво да притъпи обидата.
По дяволите, нали момчетата трябваше да му бъдат като семейство. От тях очакваше да го защитят, а не да му обърнат гръб при първия сигнал за опасност. Беше убеден, че той самият никога не би постъпил по този начин. Вдигна празната бутилка и я захвърли в кофата. Приятно му стана, като чу как се натроши.
Като чу вратата да се отваря, той надяна на лицето си гримасата на отегчение и излезе от кухнята. Очакваше Зак, но не и Рейчъл. Усети неочаквано смущение, гореща вълна плъзна по страните му.
Зак свали якето си, като се питаше дали е успял да се овладее.
— Предполагам, имал си сериозна причина, щом си се измъкнал незабелязано — рече той.
— Исках да изляза на въздух. — Ник извади цигара, драсна клечка кибрит. — Да не е забранено?
— Имахме споразумение — с равен глас произнесе Зак. — Бяхме се разбрали да ми се обаждаш, преди да излезеш.
— Грешиш, мой човек. Споразумението беше твое. Пък аз си мисля, че това е свободна страна и всеки може да излиза, когато пожелае. — Махна с ръка към Рейчъл. — Юристката си довел да ме съди или какво?
— Виж какво, хлапе…
— Не съм хлапе — сопна се Ник. — На моите години ти си ходеше където си поискаш.
— На твоите години обаче не бях крадец. — Кипящ от гняв, Зак пристъпи напред. Рейчъл сграбчи ръката му.
— Защо не ми донесеш чаша вино, Мълдун? Предпочитам същото като онази вечер. — Той се опита да я отблъсне, но безуспешно. — Искам една минута насаме с моя клиент, тъй че можеш да не бързаш.
— Чудесно — отсече мъжът и тръгна към вратата. — Каквото и да ти каже, приятелче, другата седмица си арестуван в кухнята. Ако пак се опиташ да избягаш, ще накарам Рио да те върже с верига за умивалника. — След което си достави удоволствието да тресне вратата.
Ник дръпна още веднъж от цигарата и се стовари в канапето.
— Дай му само да приказва — промърмори. — Винаги си е въобразявал, че може да се разпорежда с мен. Няма си идея, че от години съм самостоятелен човек, крайно време е да му стане ясно.
Рейчъл седна до него. Не си направи труда да отбележи, че усеща миризмата на бира, а по закон е все още непълнолетен. Защо ли Зак не бе забелязал горчивата потребност в очите на Ник? Защо и на нея самата бе убягнала?
— Не ти е лесно, да те докарат тук, след като преди си живял самостоятелно.
Гласът й бе кротък, лишен от упрек. Ник присви очи срещу дима.
— Да — рече той предпазливо. — Ще изкарам някак два месеца.
— Аз за пръв път се изнесох от къщи, когато бях малко по-голяма от теб. Бях много развълнувана, и уплашена, и самотна. А за нищо на света нямаше да призная, че ми е самотно. Имам двама по-големи братя. Те непрестанно ме проверяваха. Което ме докарваше до бяс, но пък се чувствах в безопасност. И досега продължават да ми досаждат, но аз намирам начин да се справя с тях.
Ник се втренчи в огънчето на цигарата.
— Той не ми е истински брат.
О, Господи, колко е млад, помисли си тя. И много, много тъжен.
— Предполагам, зависи как възприемаш думата „истински“. — Сложи ръка на коляното му в очакване да я отблъсне, но той само премести поглед върху пръстите й. — За теб ще е по-удобно да повярваш, че не го е грижа за теб, но ти не си глупав, Ник.
На гърлото му заседна гореща буза, която той отказваше да признае, че се дължи на напиращите сълзи.
— За какво да го е грижа? За него аз нищо не означавам.
— Ако беше така, нямаше да ти крещи толкова много. Повярвай ми, в моето семейство всеки крясък е знак за предана любов. Той иска да те предпази…
— Мога и сам да се пазя.
— То е ясно — съгласи се тя. — Но всеки от нас понякога се нуждае от помощ. Той няма да ми благодари, че ти го казвам, но според мен е важно да го знаеш. — Изчака момчето отново да вдигне очи. — Трябвало е да вземе заем, за да изплати щетите по делото.
— Глупости — избълва Ник с отвращение. — Тая лъжа той ли ти я каза?
— Не, сама проверих. Както изглежда, болестта е стопила доста от спестяванията на стария Мълдун, както и от тези на сина му. Зак е успял да закрепи бизнеса в бара, но действително нямаше достатъчно, за да покрие разходите. Ако не го е грижа за някого, човек не си създава излишни трудности.
Гадната болка в стомаха накара Ник да стъпче цигарата.
— Просто се чувства задължен, това е.
— Може би. И така да е, ти, струва ми се, все пак му дължиш нещо. Поне малко отстъпчивост през следващите няколко седмици. Днес, като дойде, видях колко е уплашен. На теб сигурно и на това не ти се иска да повярваш.
— Зак никога от нищо не се е плашил.
— Е, не ми го е казал с думи, но според мен беше си помислил, че си избягал и никога повече няма да те види.
— Че къде мога да ида, дявол да го вземе? Няма при кого… — Млъкна, засрамен от признанието, че няма при кого да отиде. — Договорихме се — процеди. — И аз няма да се отметна.
— Радвам се да го чуя. И няма да те питам къде си бил — добави Рейчъл с усмивка. — Ако чуя отговора, трябва да го включа в доклада за съдия Бекет, а аз предпочитам да не го зная. Затова ще приемем, че си излязъл да се разтъпчеш. Може пък следващия път, като ти се прииска да излезеш, да ми се обадиш.
— Защо?
— Защото знам как се чувства човек, като му се прииска да избяга. — Изглеждаше толкова нещастен, че Рейчъл неволно прокара пръсти през косата му, като я отметна от лицето. — Горе главата, Ник. Освен това не е престъпление да се сприятелиш с адвоката си. Какво ще кажеш? С малко помощ от твоя страна и ако се постараеш да не ядосваш Зак, ще гледам и аз да му внуша да не се заяжда е теб. Знам безброй изпитани номера да попречиш на по-големия си брат да ти се бърка в живота.
Уханието й просто прикова сетивата му. Не разбираше защо досега не бе забелязал колко красиви са очите й. Дълбоки, широко отворени, нежни.
— Може някой път заедно да излезем.
— Дадено. — Предложението изтълкува като макар и малка проява на доверие и затова се усмихна. — Рио готви страхотно, но все пак човек трябва от време на време и пица да похапва, нали?
— О, да. Значи мога да ти се обадя?
— Разбира се. — И тя лекичко стисна ръката му. Когато почувства неговата ръка върху своята, остана някак изненадана. В този момент Зак бутна вратата и Ник подскочи като пружина.
Зак подаде на Рейчъл виното, а на Ник — бутилка слаба бира, която бе прихванал с един пръст. Бавно отвори бутилката, която бе донесъл за себе си, и попита:
