— Просто му казах, че ще се видим в неделя. Внесохте ли гаранцията?
— Да, след минута ще го пуснат. — Зак се замисли. Даде си сметка, че онази сутрин бе я видял да целува брат си, а не случаен любовник. — Доколкото разбирам брат ви не е очарован от необходимостта да се сближите с мен и Ник.
— Та кой би се зарадвал? — Рейчъл го изгледа многозначително. — Важното е, че това е решението на съда тъй че да започваме.
— Да започваме ли?
— Ще изчакаме подопечния, след което ще го настаним във вашия апартамент.
Зак беше прекарал почти десет години в компанията на неколкостотин моряци, тъй че не му бе толкова трудно да приеме това посегателство срещу уединението си.
— Добре тогава — рече той и хвана ръката й — жест, който тя се постара да не отблъсне. — Боя се обаче, че ще ни е нужно въже, с което май не разполагате.
Не се наложи да връзват Ник, за да се подчини. И все пак не беше лесно. Той се нацупи. После взе да спори. Да ругае. Докато излязат от сградата на съда и намерят такси, Зак едва сдържаше гнева си, а Ник бе насочил враждебността си към Рейчъл.
— Щом това е най-доброто ви постижение, няма да е зле да се върнете в юридическия. Аз имам права и първото е да се лиша от услугите ви.
— Както решите, Ле Бек — отвърна Рейчъл, като си погледна часовника. — Можете спокойно да си потърсите друг адвокат, но не можете да ме отстраните като ваш настойник, назначен със съдебно решение. Ще трябва да се изтърпим един друг през следващите два месеца.
— Дрън-дрън. Ако вие и смахнатата съдийка сте намислили…
Зак пръв реагира, но Рейчъл го блъсна с лакът и застана лице в лице с Ник.
— Чуй какво ще тя кажа, нещастно, глезено, намусено хлапе. Възможностите за избор са две: да се преструваш на поносимо човешко същество през следващите осем седмици, или да влезеш в затвора за три години. Пукната пара не давам коя ще избереш, но изчакай да довърша. Ти за много издръжлив ли се мислиш? Мислиш, че знаеш отговорите на всички въпроси? Затворят ли те макар и само за седмица, с това хубавко личице акулите ще ти се нахвърлят като песове на сурово месо. Тогава ще се молиш за подобна уговорка. Как само ще се молиш!
Това пресече желанието на момчето да се противи, гневната червенина премина в плашеща бледност. Рейчъл махна на приближаващото такси.
— Изборът е твой, всезнайко — каза тя и се обърна към Зак. — Мен ме чака още работа. Смятам до седем да привърша и тогава ще се отбия да видя как вървят нещата.
— Ще държа вечерята на топло — пошегува се мъжът, сетне хвана ръката й. — Благодаря — промълви. — Сериозно. — Тя се канеше да си тръгне, ала не беше лесно да се отскубне от желязната хватка. — Бива те, защитник — ухили се самодоволно. — Каквато си кукличка, да не ти се надява човек. — След което последва брат си в таксито, махна за довиждане и колата потегли. — Права е, че си всезнайко — подхвърли към момчето. — Но бас държа, че няма друг адвокат с толкова красиви крака.
Ник не каза нищо, но все пак надникна през задния прозорец. Макар че не за пръв път забелязваше краката на Рейчъл.
След десет минути пристигнаха в квартирата на Ник и се наложи новоназначеният попечител да преглътне още едно избухване. Нищо нямаше да постигне, като креши на хлапето през пет минути. И все пак, дявол да го вземе, защо си бе избрал такъв квартал?
Съмнителни типове се мотаеха край всеки ъгъл. Дрога се продаваше посред бял ден. Гримирани проститутки вече бяха плъзнали навред и дебнеха плячка. Въздухът бе пропит с вонята на гнили боклуци и немити човешки тела. Счупени стъкла покриваха пътя към олющената, издраскана с рисунки тухлена сграда.
Вътре миризмите бяха още по-задушливи, дори септемврийският вятър не успяваше да ги разсее. Зак запази мълчание, докато изкачиха трите етажа, не каза нищо и за бурните скандали, които долитаха иззад затворените врати, придружени от пукота на трошащи се мебели и жален плач.
Ник отключи и влезе в стаята, мебелирана с продънена кушетка, очукана тоалетка и разклатен дървен стол, подпрян с разкъсан телефонен указател. Няколко постера на хеви-метъл групи, набодени по мръсните стени, правеха жалък опит да придадат някакъв облик на жилището. Неспособен да сдържа бушуващия в гърдите му гняв, Зак избълва куп ругатни, които раздвижиха застоялия въздух.
— И какво, по дяволите, правеше с парите, които ти изпращах всеки месец, докато бях на плаване? Ами заплатата, която се смяташе, че изкарваш в разносната търговия? Живееш в дупка, Ник. И което е още по- лошо, сам си предпочел да живееш така.
За нищо на света Ник не би признал, че повечето от парите му бяха отишли в хазната на Кобрите. Нито пък би признал какъв срам изпитва, че се принуди да покаже на Зак как живее.
— Това изобщо не ти влиза в работата — кресна в отговор. — Мястото си е мое, както и животът си е мой. Теб все те нямаше, нали тъй? И като ти е омръзнало да скиташ с оня тъп разрушител, това не ти дава право да се върнеш само за да ми искаш сметка.
— Минаха две години, откакто се върнах — уморено настоя Зак. — През първата наблюдавах как старият умира. Ти не си правеше труда да се отбиваш твърде често, нали?
Ник усети да го залива нова вълна срам, а и една дълбока, отчайваща мъка, която Зак едва ли някога щеше да разбере.
— Той не ми беше баща.
Зак рязко изви глава. Ръцете на Ник се свиха в юмруци. Въздухът в стаята се нажежи от прехвърчащите яростни искри. Бавно, с усилие на волята Зак застави тялото си да се отпусне.
— Няма да си губя времето да ти втълпявам, че той направи каквото бе по силите му.
— Ти пък откъде знаеш? — тутакси изстреля Ник. — Да не си бил тук? Ти се отърва както намери за добре, братко. Аз също.
— Което ни връща в затворения кръг. Вземи си каквото ти трябва и да вървим.
— Това тук е мое…
Зак се извърна тъй бързо, че думите заседнаха в гърлото на Ник. Озова се до стената, държаха го големи груби ръце, които не успяваха да укротят яростното треперене. Лицето на Зак бе толкова близо до неговото, че той сякаш надникна в тези тъмни, опасни очи.
— През следващите два месеца, независимо дали ти харесва, или не, твоят дом ще бъде при мен. Повече глупости не ми се слушат, събирай си багажа. Ваканцията свърши. — Пусна го. Добре знаеше, че притежава и силата, и умението да счупи на две своя непокорен по-малък брат. — Разполагаш с десет минути, хлапе. Тая нощ си на работа.
Към седем Рейчъл вече мечтаеше за гореща уханна вана, чаша изстудено бяло вино и хубава книга. Това й помагаше да понесе тълпата в метрото. Заела възможно най-устойчива стойка, тя гледаше някъде напред. Имаше разни опасни наглед типове, на които реши да не обръща внимание. На седалката зад нея хъркаше пияница, скрил лицето си зад разтворен вестник.
На своята спирка тя разблъска апатичните пътници, успя да слезе и се заизкачва по мокрото стълбище на станцията. Загърната в сакото, измина двете пресечки, борейки се с непослушния чадър, и най-сетне се озова пред „Спускай платната“.
Бутна тежката стъклена врата и се озова сред топлината, шумовете и миризмите на приветливо квартално заведение. Беше очаквала да попадне в мрачна дупка, но помещението бе просторно, стените — покрити с дървена ламперия, а в дъното — бар от махагон, обточен с месингов обков. Столчетата, до едно заети, бяха тапицирани с виненочервена кожа. Пръснатите маси очакваха нови клиенти. Миришеше на уиски, бира, цигарен дим и печен лук. Шумът от разговорите не успяваше да заглуши блуса, който звучеше от автомата. Рейчъл забеляза две сервитьорки сръчно да лавират между клиентите. Не виждам мрежести чорапи, нито предизвикателни деколтета, отбеляза безмълвно. И двете жени бяха облечени в бели панталони и моряшки блузки. От оформилите се групички се носеше смях, чуваше се и разгорещен спор дали отборът на Метс има шанс в плейофите.
Застанал в центъра на кръглия бар, Зак разливаше бира. Беше облечен в тъмносиньо памучно поло. Е,
