— Консултацията приключи ли?
— Засега, да. — Рейчъл отпи от чашата си и въпросително изгледа момчето.
Не му беше лесно, особено след онова, което тя му бе разкрила, но все пак срещна погледа на брат си.
— Извинявай, че не се обадих.
Зак остана като гръмнат и едва не се задави.
— Няма нищо. Ще ти направим разписание, та да имаш повече свободно време. — Ами сега какво да кажа? — запита се безмълвно. — Знаеш ли… Рио май има нужда от помощ в кухнята. Обаче в неделя обикновено приключваме по-рано.
— Няма проблеми. — Ник тръгна към вратата. — До скоро, Рейчъл.
Когато останаха сами, Зак се тръшна на канапето.
— Ти какво, да не си го подложила на хипноза?
— Не бих казала.
— Е какво тогава?
Рейчъл въздъхна, доволна от себе си.
— Това беше поверителен разговор. Той просто има нужда някой от време на време да поласкае нараненото му самочувствие. Може и да не сте истински братя в техническия смисъл на думата, но по характер много си приличате.
Зак се отпусна и сложи ръка на облегалката на канапето, за да може да докосне косата й.
— Това пък откъде ти хрумна?
— Ами и двамата сте избухливи и твърдоглави. Което не ми беше трудно да схвана, защото ми е от дете познато. — Наслаждавайки се на виното и настъпилото спокойствие, тя затвори очи. — Не обичате да признавате, когато сте сбъркали, а предпочитате с юмруци да решавате проблемите, вместо да потърсите разумен изход.
— Искаш да кажеш, че това е недостатък?
— Нека ги наречем личностни отлики. В моето семейство гъмжи от страстни натури. А такава натура обикновено се нуждае от отдушник. Сестра ми Наташа първо го откри в танците, после в собствения бизнес и семейството. Брат ми Михаил има своето изкуство. Алекси се е втурнал да изтреби злото, а аз имам правото. Ако правилно виждам нещата, ти си имал флотата, а сега този бар. Ник още не е намерил своя отдушник.
Зак прокара пръст по трапчинката на тила й, усети пробягалата по тялото й тръпка.
— Ти наистина ли смяташ, че правото служи за отдушник на страстта?
— Такъв е моят подход. — Рейчъл отвори очи, ала усмивката й се стопи. Лицето му бе твърде близо до нейното, ръцете му обхващаха раменете й. Предупредителната камбанка бе позакъсняла да й даде знак. — Трябва да се прибирам — изрече бързо. — Утре в девет имам дело.
— След минута тръгвам да те изпратя.
— Знам си пътя, Мълдун,
— Ще те изпратя — повтори той и нещо в тона му подсказа, че няма предвид да я придружи само до вратата. Взе чашата от ръцете й и я остави встрани. — Говорехме за страстни натури. — Пръстите му продължаваха да се ровят в косите й. — И за шанса да намериш отдушник.
Автоматизиран неволен жест я накара да го удари в гърдите, ала това не му попречи да се приближи.
— Дойдох тук, за да ти помогна, Мълдун — напомни му тя, когато устните му бяха на милиметри от нейните. — А не за да си играем игрички.
— Просто проверявам теорията ти, защитник. — Лекичко захапа долната й устна, после отново и отново. Когато този лек допир накара кръвта му да закипи, жадно притисна устни в нейните.
Тя можеше да го спре. Мога, разбира се, повтаряше си отново и отново. Знаеше как да се брани срещу нежелани атаки. За беда нямаше и най-малка представа как да се брани срещу това нападение, което искаше против желанието си.
Устата му беше тъй… жадна. Нетърпелива. Ненаситна. Зачуди се дали няма в един миг цяла да я погълне. Устните, езикът му, зъбите… просто я опустошаваха. Ако бе имало момент, кратък промеждутък между два удара на сърцето, когато е могла да се отдръпне, той бе преминал неусетно и ето че сега я погълна горещата вълна на неговото, а може би нейното желание. Едно дълго протяжно стенание и тя полетя в пропастта, като го повлече след себе си.
Беше очаквал да го удари, да го одере с нокти. И щеше да приеме подобна реакция, щеше да се застави да приеме това мимолетно изкусително преживяване. Той беше мъж, чиито желания не знаеха граници, ала в същото време никога не приемаше онова, което не му се предоставяше с цяло сърце.
Ти не му предложи сърцето си. Тя просто се взриви. В онзи безкрайно кратък промеждутък преди устните му да покрият нейните, той бе съзрял пожара в очите й, онзи мрачен летлив пламък, който олицетворяваше страстта. Когато целувката премина от боязливо опипване на почвата в объркващо пътуване към неизвестността, тя бе откликнала, завличайки го все по-надълбоко в окази бездна от желание, към която сам се бе втурнал.
Стенанието. То бе преминало като ток по гръбнака му, това вълшебно промъркване, което означаваше едновременно капитулация и очакване. Дори когато отмина, тя остана вкопчена в него, притиснала своето прекрасно гъвкаво тяло в неговото, изпепеляваща цялото му същество.
Чу излязлата с дъха му клетва, усети да притиска с гръб възглавниците на канапето, когато той я отмести. В един безумен миг всичко в нея крещеше: Да! Това искаше тя, този лудешки вихър от усещания, безпаметното сливане на плътта. Сетне устните му се плъзнаха надолу, обгаряйки нежната кожа на шията, тялото и се изви като струна от копнеж да се слеят.
И ето че той произнесе името й. Издиша го. Шокът от това, което чу, я върна в действителността. Та тя се намираше на канапето в чужд апартамент с мъж, когото едва познаваше.
— Не. — Ръцете му пълзяха по тялото й, без малко отново я да я увлекат в бездната. Отчаяна, че не ще устои, тя го блъсна. — Престани. Казах, не.
Той бе останал без дъх. Ако някой бе опрял пистолет в слепоочието му, не би помръднал. Ала това „не“ го накара да спре. Съумя да вдигне глава и безразсъдният блясък в очите му я накара да потръпне.
— Защо?
— Защото това е лудост. — Господи, все още усещаше вкуса на устните му, а желанието за близост заплашваше да я докара до умопомрачение. — Пусни ме!
Би могъл да я удуши, задето го караше да й се моли.
— Както кажете, мадам. — Стисна треперещите си ръце в юмруци. — Ако правилно съм запомнил, сама каза, че не обичаш игрите.
Рейчъл се чувстваше унизена, гневна и неудовлетворена. И най-доброто прикритие й се стори ядовитият изблик.
— Точно така, не ги обичам. Ти сам ми се натрапи. Простата истина е, че не проявявам интерес.
— Сигурно затова ме целуна тъй, че дори зъбите ме заболяха.
— Ти ме целуна. — И тя го смушка с пръст. — И понеже си толкова силен, не успях да ти попреча.
— Една кратка сричка свърши работа — напомни й той и запали цигара. — Нека бъдем искрени, госпожице адвокат. Исках да те целуна. Искам го, откакто те видях да седиш като кралица в онзи опушен участък. Е, може би ти не изпитваш същото, но съм сигурен, че когато те целунах, ти ми отвърна.
Понякога отстъплението бе най-добрата защита. Рейчъл грабна чантата и сакото си.
— Вече е свършено, тъй че не си струва да го обсъждаме.
— Грешиш. — Зак й препречи пътя. — Можем да го обсъдим по пътя до твоя дом.
— Не искам да ме изпращаш. Забранявам ти. — От очите й хвърчаха искри, когато се опита с едно движение да си облече сакото. — А ако настояваш до самия апартамент, ще поискам да те арестуват за нападение.
Той леко я хвана за ръката.
— Само опитай — изръмжа.
Рейчъл направи онова, което бе пожелала още първия път, когато го погледна. Заби юмрук в стомаха му. В един миг той не успя да си поеме дъх, примижа от болка.
