— Моля?
— Може би не го казах както трябва. Бих искал да прекарам нощта с теб… всъщност няколко нощи подред… но ще се задоволя и само с вечерта. — Успя да хване кичур от косата й, преди тя да е блъснала ръката му. — Вкусна храна, музика. Зная къде можем да открием и двете неща. Ако предложението за среща те притеснява…
— Нищо не ме притеснява. — Което не е съвсем точно казано, отбеляза наум.
— Както и да е. Ще ги отбележим като няколко часа, които двама души са прекарали заедно, водени от общ интерес. Може и някой да пострада, ако се опознаем прекалено добре. — И най-сетне извади последния си коз. — За доброто на Ник.
Тя внимателно се втренчи в лицето му, както бе направила преди няколко часа по време на кръстосания разпит.
— Искаш за доброто на Ник да прекараш вечерта с мен?
— За Бога — предаде се Зак, — Не, разбира се. То и за него ще е добре, естествено, ала вечерта искам да прекарам с теб, воден от чисто егоистични подбуди.
— Разбирам. Е, след като казваш истината, може и да се споразумеем. Искам да се прибера рано и да не се чувствам принудена да се обличам прекалено официално. А пък ти обещаваш да… — Как се беше изразил? — Да не ме нападаш.
— Трудничко е с теб, госпожице адвокат.
— Правилно си схванал.
— Споразумяхме се — рече Зак и пусна куфарчето.
— Чудесно. Върни се след двайсет минута. Ще бъда готова.
Бар, естествено, помисли си Рейчъл половин час по-късно. Трябваше да се досети какво ще е предпочитанието на Зак за почивния му ден. Всъщност заведението приличаше по-скоро на клуб. На издигнат подиум трима музиканти свиреха блус, няколко двойки се поклащаха на малкия дансинг, ограден от масите. Повечето келнери приятелски поздравиха Зак, очевидно той често идваше тук.
Почти веднага ги настаниха в едно закътано сепаре, на нея донесоха чаша вино, на него — бира.
— Идвам тук заради музиката — обясни той. — Храната също е хубава. Което не бива да се споменава пред Рио.
— Без съмнение, като се има предвид колко е сръчен със сатърчето. Какво ще ми препоръчаш? — попита, като прегледа менюто с изброени само няколко ястия.
— Довери се на моя избор. — Коленете им се допряха, когато той се пресегна да пипне камъчетата, окачени на обеците й. Усмихна се, като я видя да присвива очи. — Опитай пилето на грил.
Скоро Рейчъл се увери, че може да му има довери, поне по отношение на храната. Опиянена от подправките и приятната музика, тя се поотпусна.
— Спомена веднъж, че плаването било нещо като традиция в семейството ти. Ти затова ли тръгна по море?
— По-скоро за да се махна от къщи. — Зак пиеше втора бира, наслаждавайки се на здравия й апетит. По принцип харесваше жени, които умеят да ценят кулинарното изкуство. — Исках да видя света. Мислех да изкарам само четири години, но неусетно се записах отново.
— Защо?
— Бях свикнал да съм част от един екипаж, тоя живот ми харесваше. Да зарееш поглед по водата, да проследиш как сушата се отдалечава, като поемеш към открито море. Да спреш на пристанище, където никога преди не си стъпвал.
— За тия десетина години сигурно доста си видял.
— Средиземно море, Южния Пасифик, Индийския океан, Персийския залив. В Северния Атлантик за пръв път усетих какво е да ти измръзнат пръстите, в Коралово море гледах как ловуват акулите.
Заинтригувана от разказа, Рейчъл опря лакти на масата.
— Усети ли, че нито веднъж не спомена някое място на сушата? Водата не е ли навсякъде еднаква, гледана от борда на кораба?
— Не. — Не смяташе, че може да й обясни, знаеше, че не притежава поетична дарба, за да опише багрите, тайнствената сила, скрита в дълбините, бягащите делфини, песента на китовете. — Може да се каже, че навсякъде водната повърхност си има свое лице, както е и на сушата.
— Това ти липсва.
— То просто влиза в кръвта ти. Ами ти? За Станисласки правото семейна традиция ли е?
— Не. — Под масата кракът й взе да потропва в ритъма на баса. — Баща ми е дърводелец. Такъв е бил и неговият баща.
— А ти как избра правото?
— Израснах в семейство, което добре познаваше страданието. Избягали от Украйна с малкото, което можели да натоварят в една каруца… През зимата прекосили планината и успели да се доберат до Австрия. Аз съм се родила тук, всъщност първото дете, родено на американска земя.
— Имам чувството, че съжаляваш.
Проницателен е, реши Рейчъл. В началото изобщо не го бе забелязала.
— Вероятно, съжалявам, че не мога да имам по нещо и от двете земи. Другите не са забравили какво е за пръв път да усетиш свободата. А аз познавам само нея. Свободата и справедливостта вървят ръка за ръка.
— Човек би казал, че служиш на справедливостта в някоя уютна адвокатска кантора.
— Може и така да се каже.
— Имала си и други предложения. — Тя вдигна вежди и той обясни: — Нали представляваш брат ми. Трябваше да те проверя. Завършила си Колежа на град Ню Йорк, първа в класа. И право си завършила с отличие, а после си отхвърлила твърде съблазнителни предложения от три престижни фирми, за да постъпиш като обществен защитник с нищожно заплащане. Оставаше ми да направя извода, че или си луда, или за теб работата е всичко.
Рейчъл преглътна желанието да избухне и поклати глава.
— А ти си напуснал флотата, окичен с медали, сред които Сребърна звезда. В досието ти сред различните порицания за неподчинение има и лично благодарствено писмо от един адмирал за проявената смелост по време на спасителна акция при внезапно разразил се ураган. — Доволна, че е успяла да го смути, тя вдигна чашата си като за тост. — И аз те проверих.
— Говорехме за теб — настоя Зак.
— Не. Ти говореше за мен. — Рейчъл подпря брадичка в дланта си. — Кажи, Мълдун, защо си се отказал от военноморското училище?
— Защото не съм искал да ставам офицер, дявол да го вземе! — Стана, хвана ръката й и я изправи на крака. — Хайде да танцуваме.
— О, ти се изчервяваш — възкликна Рейчъл, когато се озоваха на дансинга.
— Не е вярно. Млъкни.
— Сигурно е ужасно да си герой.
— Виж какво, я дай да се споразумеем. Ти престани да ми опяваш за медали и адмирали, и аз обещавам да не споменавам, че си изнесла тържественото слово на церемонията при завършването.
— Така е справедливо — внимателно отвърна Рейчъл. — И все пак мисля…
— Престани да мислиш — заповяда той, като я привлече в обятията си.
Прегръдката му се оказа достатъчно убедителна. В мига, когато тя се усети притисната, то просто се случи. Все още чуваше музиката, сластните акорди на алтсаксофона, темпото на баса, пианото… здравият разум обаче бе изключил.
Та това не беше танц. Рейчъл бе повече от сигурна, че никой не би нарекъл така този унес на две привлечени едно към друго тела. И все пак би било глупаво да се опита дори да се отдръпне, толкова тясно бе пространвото. В края на краищата дишането не бе тъй важно. Не и когато усещаш сърцето си да се блъска в ребрата.
Не бе искала тъй силно да обхване врата му с ръце, но пък й стана толкова хубаво. А разпереше ли пръсти, можеше да ги зарови в косата му, откривайки копринената й мекота в рязък контраст с мускулестото
