— Първия път ти пускам аванс. А сега пеша ли ще идем до метрото, или ще те нося?
— Какво ти става? — кресна тя. — Ти не приемаш ли да ти откажат?
Без малко да я притисне до вратата и да я целува, додето се отпусне бездиханна.
— Ако беше така, сега нямаше да съм толкова бесен, та ми се струва, че цялата седмица мога да преживея само под леден душ. — След което рязко отвори вратата. — Тръгваш ли, или на гръб да те нося?
Рейчъл вирна брадичка и мина край него, без да го поглежда.
Нямаше как, остави се да я придружи. Но се зарече, че няма да му проговори за нищо на света.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
В края на този изморителен ден Рейчъл най-сетне напусна съда. Би трябвало да се чувства напълно доволна — последният й клиент място не успя да си намери от щастие благодарение на присъдата „невинен“, произнесена с нейна помощ. Този път обаче победата не повдигна настроението й. Като последна възможност на път за вкъщи тя си купи огромна кутия сладолед, с която нямаше нищо против да се докара до диабетичен припадък.
Това бе добро средство при кризисни ситуации и след като не можеше да си достави удоволствието да нахълта в бара „Спускай платната“ и да пръсне дебелата глава на Закари Мълдун, тази алтернатива й се стори най-безопасна.
Едва не се спъна от удивление, като го видя на стъпалата пред съда.
— Госпожице адвокат. — Протегна ръка, като я видя как залита. — Внимавай да не паднеш.
— Сега пък какво има? — попита тя сопнато. — Не ти ли идва наум, че макар съдът да ме е назначил за сънастойник на Ник, аз също имам право на час-два време за личен живот, без да ми се мотаеш в краката?
Мъжът внимателно се взря в лицето й, забеляза признаците на преумора, напрежението, стаено в огромните кафяви очи.
— А аз си мислех, че ще бъдеш в по-добро настроение след като току-що си спечелила дело. Да опитаме друга терапия. — С рязко движение извади скритата зад гърба ръка и ето че се появи букет жълти, златисти и червеникави хризантеми.
Рейчъл заподозря някакъв номер и хладно попита:
— За какво са тия цветя?
— За да заменят онези, които гинат в апартамента ти. — Като видя, че тя съвсем не се кани да ги приеме, Зак укроти нетърпението си. Бе дошъл да й се извини, по дяволите, а тя отказваше да му помогне макар и мъничко. — Хубаво де, дойдох да ти кажа, че съжалявам. Снощи май нещо обърках конците. И като ми отмина желанието да ти извия врата, разбрах колко много съм ти задължен и колко недостойно е да ти се отплащам със… — Отново в плен на яростта, той просто тикна букета в ръцете й. — Виж какво, мадам, та аз само ви целунах.
Само ли? — каза си Рейчъл, изкушена от мисълта да захвърли цветята и да ги стъпче. Само една целувка не бе в състояние да отнеме спокойствието й за цели трийсет и шест часа.
— Защо не си прибереш цветята, извинението и…
— Почакай. — Реши, че най-добре е да я възпре, преди да е казала нещо прибързано. — Казах, че съжалявам, но може би трябваше да се изразя по-точно. — Хвана ревера на сакото й, за да не му избяга. — Не съжалявам за целувката, както няма да съжалявам и следващия път, когато се престраша. Съжалявам само, че продължих да настоявам, след като ти включи на заден ход.
Стана й приятно, като видя да потрепва едно мускулче на челюстта му.
— Добре.
Един умен адвокат знаеше кога е време да приеме компромиса. Стиснала устни, тя отмести очи към цветята.
— Това подкуп ли е, Мълдун?
В тона, с който произнесе името му, се долавяше ирония и той реши, че е преодолял първото препятствие.
— Да.
— Добре тогава, приемам.
— О, благодаря. — Освободил ръцете си, той пъхна палци в джобовете на джинсите си. — Преди около час се промъкнах в съдебната зала да видя как се справяш.
— Така ли било? — Нямаше да му признае колко се радва, че не го е забелязала. — Е, и?
— Не беше зле. Да обвиниш оня нещастник в нарушение на обществения ред…
— Ищеца — уточни тя. — Реакцията на моят клиент е била съвсем основателна, след като всичките му опити да накара хазаина си да се придържа към договора са били отхвърлени.
— Останало му единствено да нарисува със спрей сюжета „Хазаин от Ада“ върху фасадната стена.
— Най-сетне всички разбрали какво има да им каже. Клиентът ми плащал най-редовно и добросъвестно наема си, а хазаинът системно отказвал да се заеме с поддръжката на отдадения под наем имот. А според условията на договора…
— Ей! — вдигна ръка Зак. — Не е необходимо да ме убеждаваш. Още преди да свършиш с доводите, бях на страната на твоя човек. В публиката вече се шушукаха да линчуват хазаина. — Тонът му бе сериозен, ала в очите искряха пламъчета ирония. Контрастът бе просто невероятен.
Рейчъл побърза да се усмихне.
— Обичам справедливостта — заключи тя.
— Може би искаш да отпразнуваш победата. Или предпочиташ разходка?
Грешка. Изтърваната дума без малко да й припомни злополучния сблъсък, ала сетивата й бяха погълнати от наситения аромат на цветята и топлата вечер.
— Стига да не е по-далеч от вратата на апартамента ми. Нали трябва да натопя цветята във вода.
— Дай това на мен. — Зак изтръгна куфарчето от ръката й. А сетне — неизбежно — хвана ръката й. — Какво носиш вътре? Да не е пълно с тухли?
— Правото е тежък занаят, Мълдун. — Усети, че я заставя да следва неговия ритъм и забави крачка. — Какво става с Ник?
— Бих казал, че има напредък. Поне на мен така ми се струва. Не изяви желание да се научи да готви, но пък няма нищо против да обслужва масите. Все още отказва да поговорим сериозно. Но нали е изминала само седмица.
— Остават ни още седем.
Той пусна ръката й колкото да извади шепа дребни монети. Хвърли ги в паничката на някакъв просяк с тъй небрежен жест, сякаш по навик.
— Ако за същия срок ме превъзпитат от зелен новак в истински моряк, бих казал, че е добро постижение.
— Липсва ли ти? — попита тя, като вдигна очи. — Мъчно ли ти е за морето?
— Доста по-малко отпреди. Все още се случва да се събудя посред нощ с усещането, че съм на кораб. — Спохождаха го и кошмари, но такова нещо не би споделил с жена. — Като се пооправят нещата, ще си купя лодка, а може и да се откъсна за няколко месеца от града и да пообиколя островите. Няма да е нещо луксозно, мисля си, например кеч. — Той вече си го представяше — подвижно малко корабче с искрящи до блясък повърхности от дърво и метал, с опънати от вятъра платна. Представяше си и колко добре би изглеждала Рейчъл, застанала на кърмата. — Ти някога плавала ли си?
— Не, като изключим ферибота до Либърти Айлънд.
— Ще ти хареса. Ето това може да се нарече истински отдушник.
Рейчъл реши, че по-безопасно е да се въздържи от коментар. Като стигнаха до сградата, протегна ръка да ся вземе куфарчето.
— Благодаря за цветята и за разходката. Утре след работа може да се отбия да видя Ник.
Вместо да й даде куфарчето, Зак покри ръката й със своята.
— Тая нощ не съм на работа, Рейчъл. Искам да бъда с теб.
Реакцията й го зарадва и развесели.
