следващия миг нападателят побегна и те отново се озоваха един срещу друг.
Направи й впечатление, че Зак дори не се е задъхал, а и блясъкът в очите му не бе по-страшен от обикновено.
— Докъде бяхме стигнали?
— Идиот! — Думата прозвуча тихо като шепот, тя още не бе преглътнала буцата страх, заседнала на гърлото й. — Как може да скачаш срещу нож? Ами тоя можеше да те убие.
— Нямах намерение да се разделям с портфейла си. — Зак погледна тенекийката в ръката й. — Това какво е?
— Газ. — Възмутена от факта, че дори не бе махнала защитната капачка, Рейчъл го прибра в чантата си. — Щях да го пръсна в лицето, ако не беше се препречил.
— Другия път ще отстъпя встрани и ще те оставя сама да се оправяш. — Зак се намръщи, съзрял кървавата струйка, потекла от раната в ръката му. — Да му се не види, одраскал ме е.
— Тече кръв — възкликна Рейчъл.
— Мислех, че не е моя. — Подразнен, той пъхна пръст в дупката на пуловера. — Купих си го на Корфу, спомен от последното ми плаване. — Присвил очи, той сякаш се колебаеше дали да не догони нещастника да му плати ценната дреха.
— Дай да погледна. — С все още треперещи пръсти Рейчъл вдигна ръкава да прегледа дълбоката кървяща резка. — Идиот! — възкликна отново и взе да рови в чантата си за ключовете. — Трябва да се качиш с мен да те превържа. Чак не мога да повярвам, че извърши такава глупост.
— Беше въпрос на принцип — опита да обясни той, ала тя го заля с поток гневни думи на майчиния си език, преди да пъхне ключа.
— Английски — рече Зак и притисна ръка на мястото на слънчевия сплит, където вече усещаше болка. — Говори на английски. Нямаш представа какво ми е, като заговориш на руски.
— Това не е руски. — Дръпна го за здравата ръка и го вкара във фоайето. — Ти просто реши да се изфукаш, това е. Съвсем по мъжки — добави на път към асансьора.
— Съжалявам. — Зак видимо се бореше с напушилия го смях. — Не знам какво ми стана. — Е, нямаше да й признае, че и по-сериозни рани си е причинявал, докато се бръсне.
— Тестостерон — процеди Рейчъл през стиснати зъби. — Ти просто не можеш да се сдържиш. — Не го пусна дори когато влязоха в апартамента. — Седни — заповяда и се втурна към банята.
Зак се настани удобно и вдигна крака на малката масичка.
— Май трябва да пийна бренди — провикна се. — Да предотврати шока.
Рейчъл се върна след миг с бинтове и купа сапунена вода.
— Зле ли ти е? — Отново уплашена, тя сложи ръка на челото му. — Вие ли ти се свят?
— Чакай да видя. — Свикнал да не пропуска всяка предоставила се възможност, Зак я хвана за косата и ето че устните им се срещнаха. — Да — отвърна чак когато я пусна. — Може да се каже, че главата ми е леко замаяна.
— Глупак. — Тя рязко бутна ръката му и седна да почисти раната. — Това не е шега работа.
— Кой ти казва, че се шегувам? Просто мразя да ми опират нож, когато целувам жена. А ти, скъпа, ако не престанеш скоро да трепериш, ще трябва също да пийнеш бренди.
— Не треперя… просто съм бясна. — Гневно отметна косата от лицето си. — Никога повече не прави така.
— Слушам, сър.
За да го накаже за подигравките, Рейчъл сипа йод направо върху раната. Чу очакваната ругатня и на свой ред се усмихна.
— Бебе такова — скара му се тя, но сетне го съжали и духна да уталожи парещата болка. — Сега стой мирен да направя превръзка.
Зак наблюдаваше движенията й. Приятно му бе да усеща пръстите й по кожата си. И като привлечен от магнит се изправи и я целуна под ухото.
Огън опари тялото й.
— Недей — спря го тя и се отдръпна. Смъкна ръкава върху готовата превръзка. — Това, което беше намислил, няма да стане. Не и тук. — Даваше си сметка, че при малко настойчивост от негова страна тя просто не ще намери сили да го спре.
— Но аз те искам, Рейчъл. — Хвана я за ръката, за да й попречи да се изправи. — Искам да бъда с теб!
— Знам какво искаш. По-важно е да разбера какво искам аз.
— Преди да ни стресне оня глупак, май беше наясно.
— Така ти се е сторило. — Рейчъл пое дълбоко дъх и се изправи. — Казах ти вече, нямам навика да реагирам спонтанно. И по отношение на мъжете съвсем не съм лекомислена. Ако почувствам, че ме привличаш, то ще е с ясното съзнание, че това е мое решение.
— А моето съзнание се замъгли още като те видях първия път. — Той също се изправи, но запази дистанцията. — Знам какво разправят за моряците, за жените, дето ги очакват на всяко пристанище. Което изобщо не отговаря на действителността… поне що се отнася до мен. Няма да те убеждавам, че всяка вечер съм си лягал с хубава книга, но…
— Нямам право да ти се бъркам.
— Защо ли си мисля, че вече имаш това право. — Погледът му я накара да се откаже от спора. — Вече две години, откакто се установих на сушата, но не срещнах жена, която да ме заинтригува. — Не можеше да повярва, че сам изрича това. — Кълна ти се, в живота ми досега не е имало жена като теб.
— Аз имам амбиции… — поде Рейчъл, Аргументът й се стори безсилен. — И не съм сигурна дали точно сега мога да приема подобно усложнение… Трябва най-напред да мислим за Ник, а и наистина не искам да избързваме.
— Да не избързваме — повтори Зак. — Нищо такова не мога да ти обещая. Ала не се съмнявай, че при първа възможност, когато отново останем сами, ще се постарая да поразклатя тия твои амбиции.
— Разбирам предупреждението ти, Мълдун — отвърна тя и от нерви тикна ръце в джобовете си. — Все пак чуй какво ще ти кажа и аз. Не се поддавам толкова лесно, колкото изглежда.
— Това е хубаво — отбеляза той и тръгна към вратата. — Бързата победа носи малко радост. Благодаря за първата помощ, госпожице адвокат. И не забравяй да залостиш вратата. — Зак тихо затвори и реши да се прибере пеша.
С тия нощни разходки май изобщо нямаше да му остане време за сън.
ПЕТА ГЛАВА
Тя не странеше от него. Поне не нарочно. Беше заета и толкоз. Поверените й дела не й оставяха време да се отбива в бара на Зак всяка вечер, за да си побъбри с редовните клиенти. Не че беше започнала да пренебрегва поетото задължение. Беше отскачала един-два пъти, за да поговори с Ник в кухнята. И ако бе успявала да си тръгне, без да се сблъска със Зак, това бе чисто съвпадение.
И здравословен инстинкт за самосъхранение.
Вкъщи не вдигаше телефона, оставяше го на секретар просто защото не искаше да я безпокоят ненужно.
Освен това той пък изобщо не се обаждаше. Нахалник!
Поне по отношение на Ник бе успяла да постигне известен напредък. Той й се беше обадил. Два пъти. Веднъж в службата, веднъж у дома. Реши, че предложението му да идат заедно на кино е добър знак. В крайна сметка ако прекараше вечерта с нея, поне нямаше да се мотае с Кобрите.
След деветдесетминутното преследване с коли, пукотевица и съответната доза насилие, които съставляваха екшъна, избран от Ник, двамата влязоха в приветлива пицария.
— Хайде, Ник, разправяй как въртят нещата. — Отговорът му бе просто свиване на раменете, ала Рейчъл стисна ръката му настойчиво. — Хайде де, за две седмици трябва да си попривикнал. Кажи, какво мислиш?
— Не се оплаквам. — Ник извади цигара. — Не е лошо да имаш някой и друг долар в джоба си, пък и Рио не е нак толкова лош. Вече не ми досажда както в началото.
