— Сега Зак ли го замества?
Ник издуха дима право пред себе си. Приятно му бе да я наблюдава през мъглата от пушек. Така тя изглеждаше по-загадъчна, лицето й добиваше екзотични черти.
— Сигурно и той се старае, знам ли. Да вземем например тази вечер. Каза ми, че съм свободен, нали тъй? Ама искаше да му кажа къде отивам, с кого и кога ще се прибера. Ей такива ми ти… — Спря се, преди да изругае. — Нали разбираш. Че аз след месец-два ще стана на двайсет. Нямам нужда от бавачка.
— Той си е такъв, обича да притиска хората — замислено произнесе Рейчъл, като се мъчеше да открие някакво равновесие между съчувствието и строгостта. — И все пак той не само носи отговорност за теб пред закона… Казах ти вече, безпокои се за теб. — Нечленоразделният отговор я накара да се усмихне. — Признавам, малко е груб, но пък намеренията му са добри.
— Та той въздух не ми дава да си поема.
— Сам ще трябва да си го извоюваш. — Тя отново стисна ръката му, за да смекчи прокрадналата се в тона и жестокост. — Какво му каза за тази вечер?
— Казах му, че имам среща и ако обича, да не ми се бърка. — Ник се ухили, доволен, че е успял отново да разсмее Рейчъл. — Аз нали не му се бъркам къде ходи и е кого. Разбираш ли какво искам да кажа?
— Да. — Рейчъл доволно въздъхна, съзряла, че пицата им пристига. — А ти какво си решил да правиш с живота си, Ник?
— Ще му мисля, като му дойде времето.
— Нямаш ли амбиции? — Тя си отряза парченце от пицата, без да сваля очи от него. — А мечти?
Нещо в погледа му проблесна, ала той побърза да сведе очи.
— Хич не ми се иска да си изхарвам хляба, като разнасям питиета по масите, това поне е сигурно. Зак да си седи на бара, ако ще. — Ник загаси цигарата си, готов да се заеме с пицата. — Също така няма да ходя и в проклетата флота. Подхвърли ми онзи ден нещо подобно, но аз хубавичко го срязах.
— Очевидно знаеш какво искаш. Това все пак е нещо.
Момчето посегна да пипне малкия сребърен пръстен на ръката й.
— Винаги ли си искала да бъдеш адвокат?
— О, да. По едно време мечтаех да стана балерина като сестра ми. Но тогава бях петгодишна. След първите три урока разбрах, че балетът не е само красиви костюми и копринени пантофки. После реших да стана дърводелец, като мъжете в семейството. Поисках си комплект инструменти за рождения ден. Трябва да съм била осемгодишна. Все пак успях да сглобя една етажерка за книги, преди да се откажа. Мина още известно време, преди да осъзная, че не мога да бъда като Наташа, нито като татко или мама. И се замислих какво искам аз самата.
— И тогава се записа да учиш право.
— Можеш ли да пазиш тайна? — запита Рейчъл с блеснали очи.
— Естествено.
— Пери Мейсън — обяви тя през смях. — Тоя сериал направо ми взе ума. Все се случваше по някое убийство, а Пери се нагърбваше с делото тъкмо когато клиентът му изглеждаше обречен. Лейтенант Траг скалъпва видимо необоримата си версия, а Пери праща Дела и Пол Дрейк да търсят доказателства за невинността на неговия клиент. Следващата стъпка е делото в съда. Куп възражения от страна на обвинението и обичайното: „Ваше благородие, както обикновено защитата на обвиняемия превръща делото в цирково представление.“ Всички настръхват уплашени, че Пери не ще успее да се измъкне. Този път неизменният му противник май ще спечели.
— Хамилтън Бъргър — ухили се Ник.
— Именно. Пери подхваща своята опасна игра, току подхвърля някоя неясна забележка към Дела, ала накрая всички са в пълно неведение. Досещаш се, че на него всичко му е ясно, но нарочно не се издава. Е, миг преди да удари дванайсетият час, той ще тикне убиеца зад банката на свидетеля, дума по дума ще изтръгне истината, додето нещастникът изплюе признанието.
— И едва в епилога ще обясни как му е хрумнало да разплете загадката — сам довърши Ник. — Значи си искала да станеш като Пери Мейсън.
— Дума да няма — кимна Рейчъл и отново се залови с пицита. — Докато осъзная, че нещата не могат да се делят само на черно и бяло, вече бях налапала въдицата.
— Рей Чарлз — замислено рече Ник.
— Моля?
— Просто си спомних как ми се прииска да стана пианист, като слушах Рей Чарлз.
Рейчъл подпря брадичка с дланта си, доловила възможност да спечели доверието на момчето.
— И научи ли се да свириш?
— Всъщност не. Макар че много ми се искаше. Случваше се по цял ден да се мотая в един музикален магазин, додето ме изритат. — Стана му неловко, че е принуден да признае неуспеха си, затова рязко приключи темата: — Скоро желанието ми премина.
Рейчъл обаче не бе от хората, които оставят нещата да им се изплъзнат.
— Аз пък винаги съм мечтала да се науча да свиря. Таша купи на майка ми пиано преди няколко месеца… Всъщност когато разбрахме, че открай време имала желание да свири. В детството ми не си спомням изобщо някога да го е споменавала. Толкова години бяха минали… — Рейчъл тръсна глава, за да не се отплесне. — Сестра ми с омъжена за музикант. Спенсър Кимбъл.
— Кимбъл? — възторжено възкликна Ник. — Композиторът?
— Слушал ди си негови неща?
— Да. — Ник сви рамене и отново надяна отегчената физиономия. Сред връстниците му не бе прието да се говори за друга музика, освен за дългокоси металисти.
Доволна, че е успяла да го заинтригува с нещо, Рейчъл продължи разказа си.
— Бяхме отишли на гости у Наташа и случайно спипахме мама седнала на пианото. Тя ужасно се смути, заповтаря, че било късно вече да се научи. Спенс обаче настоя да й покаже няколко акорда, то си беше ясно, че мама умира да се научи. За Деня на майката бяхме подготвили план как да я измъкнем от къщи за няколко часа. И като се върна, пианото беше вече в дневната. И тя се разплака. — Рейчъл примига, за да разсее влагата в собствените си очи и въздъхна. — Сега взима уроци два пъти седмично и подготвя първия си концерт.
— Браво на нея — промърмори Ник, впечатлен от разказа.
— Наистина добре се получи — усмихна му се Рейчъл. — Което, струва ми се, доказва, че никога не е късно да опиташ. — И му протегна ръка в знак на готовност за приятелство и подкрепа. — Искаш ли да походим пеша, че да разтоварим малко от тия калории?
— О, да. — Ник стисна ръката й с чувството, че е попаднал на седмото небе.
Приятно му бе да я слуша, да усеща как го залива смехът й. Дори лицата на момичетата, появявали се за кратко в живота му, неусетно избледняха. Никоя от тях не можеше да се сравнява с жената, която вървеше до него, стройна, нежна, с неповторимо ухание.
Не само външността й му правеше впечатление. Тя бе и добър слушател. А когато се усмихнеше, веселият блясък в очите й просто го разтърсваше.
Готов беше да крачи до нея с часове.
— Ето тук е.
Ник спря на мястото, където бе стоял брат му преди няколко вечери. Плъзна поглед нагоре по високата тухлена сграда, представи си как би реагирал, ако тя го покани. Ще му предложи кафе, сетне ще изрита обувките си, ще се свие удобно в ъгъла на канапето, за да поговорят.
Той ще бъде много внимателен, дори предпазлив. Само да престанат да треперят ръцете му.
— Радвам се, че намерихме време да излезем — отбеляза Рсйчъл и бръкна в чантата за ключовете. — Надявам се ако пак усетиш нужда да поговориш с някого, ще се сетиш да ми се обадиш. Утре като предам доклада на съдия Бекет, тя сигурно ще остане доволна от развитието на нещата.
— Ами ти? — Ник се вгледа в очите й. — Ти доволна ли си от развитието на нещата?
— Естествено. — Разумът й надаваше плах сигнал за тревога, ала тя го отхвърли като нелепица. — Предприел си крачка в правилната посока, така си мисля.
— Аз също.
Сигналът за тревога продължаваше да звучи.
