и изневиделица ще връхлети крадец с остър нож или в кабинета ми, а отвън ще долита врявата на шумните ми клиенти. В твое присъствие неизменно се превръщам в хлапак замъкнал гаджето си на задната седалка в паркирания автомобил.
Сякаш с усилие на волята Рейчъл принуждаваше сърцето си да тупти, дробовете — да се изпълват с въздух. Отпусната в прегръдката му, тя неволно приглади косата му, доловила непозната, никога неизпитвана досега топлота.
Права беше да се плаши от подвижните пясъци.
А че нямаше да бъде сама, това също бе ясно.
— Не сме деца — промълви.
— Да, наистина. — Той леко се отдръпна, взе ръцете й в свойте. — Зная, че събитията се развиват твърде бързо, разбирам колко е сложно, но те искам само за себе си. Не можеш да се измъкнеш.
— Знаех, че ако дойда, ще се случи тъкмо това. И все пак дойдох. — И тя поклати глава, за да разсее объркването. — Не знам какво говори това за мен, или за нас двамата. Не е много умно казано, а аз обикновено се държа като умна жена. Най-доброто, което мога да направя, е да изляза през вратата и да си ида у дома.
Както я държеше за ръцете, той я смъкна от бюрото.
— И какво ще направиш?
Рейчъл се поколеба, усетила колко тясно е пространството между изкушението и здравия разум. Виденията замаяха главата й, спряха дъха й. Това заплашваше да промени целия й живот… А последствията направо я плашеха.
— Ще изляза през вратата и ще си ида у дома. — Той не й отговори и тя внимателно изпусна въздуха от дробовете си. — Този път така ще постъпя.
Грабна си сакото и чантата. Когато стигна до вратата, ръката му покри нейната върху дръжката. Трепетно вълнение я разтърси при мисълта, че той просто се кани да превърти ключа.
Ала тя нямаше да го допусне. Естествено, че не.
Нима имаше основание да е толкова сигурна?
— Неделя. — Това бе единствената дума, която произнесе.
Обърканото й съзнание в първия миг не успя да осмисли казаното.
— Неделя?
— Мога да уредя нещата така, че да си взема свободен ден. Искам да бъдем заедно.
Облекчение. Объркване. Буйна радост. И сама не можеше да определи кое чувство взима превес.
— Искаш да прекараш неделята с мен.
— Да. Нали разбираш, да обиколим някой и друг музей, може дори художествена галерия, ще се разходим в парка, ще обядваме някъде по пътя. Досега май сме се срещали само на тъмно.
Странно… Това изобщо не й бе хрумвало.
— Май имаш право.
— А защо да не опитаме в неделя следобед?
— Ами аз… — Не успя да измисли причина да откаже. — Добре. Искаш ли да ме вземеш някъде към единайсет.
— Ще бъда точен.
Тя завъртя топката, сетне го погледна през рамо.
— Музей ли? — попита през смях. — Това сериозно ли беше, Мълдун?
— По една случайност аз съм ценител на изкуството — рече той, като се приведе, за да я целуне лекичко по устните. — А също и на красотата.
Рейчъл побърза да се измъкне. По пътя към ъгъла, където очакваше да хване такси, тя се сети, че още не е измислила как ще оправи отношенията си с Ник. Да не говорим пък за отношенията й с неговия по- голям брат.
ШЕСТА ГЛАВА
В неделята точно в единайсет, когато чу да дрънчи звънецът, Рейчъл сипеше ругатни. Хванала обецата си в ръка, тя натисна копчето на домофона:
— Мълдун?
— Нещо си задъхана, сладурче. За комлимент ли трябва да го приема?
— Качвай се — рязко каза тя. — И не ме наричай сладурче.
Дръпна трите резета и се погледна за последен път в огледалото. Забеляза, че едната обеца не си е на мястото. След кратък оглед я откри върху масата в кухнята до празната чаша от кафе.
Нали това бе почивният ти ден, дявол да го вземе. Ужасно мразеше да нарушават плановете й. И не защото очакваше с нетърпение срещата със Зак. А защото отдавна мечтаеше за поскита из музеите, галериите… Чукането на вратата прекъсна потока самосъжаление.
— Влизай, отворено е.
— Вълнуваш ли се? — попита Зак и прекрачи прага. Сетне сбърчи чело и внимателно я изгледа. Тя бе застанала в средата на стаята, прекрасна стройна фигура в златист велурен костюм с къса пола, допълнително освежен от яркосинята блуза с мъжка кройка. Беше боса, а той без малко да я сграбчи в обятията си, привлечен от тъй женствената грация на движенията, съпътстващи поставянето на малка златна обица. — Добре изглеждаш.
— Благодаря. Ти също. — Не, той по-скоро изглеждаше невероятно сексапилен, мина й през ума, в тези прилепнали черни джинси, тъмносин пуловер и яке от мека черна кожа. Което нямаше да му каже, естествено. — Виж Зак, опитах се да те хвана, преди да тръгнеш. Жалко, че те изпуснах.
— Някакъв проблем ли има? — Проследи я как пъха крак в елегантна ботичка в цвета на костюма. Докато изчака да се обуе, дланите му се бяха овлажнили, а и не бе чул какво му казва тя. — Извинявай, не те чух.
— Шефът ми се обади, преди около половин час. Праща ме да се оправям с един опит за убийство.
Думите й му подействаха като леден душ.
— Как го каза?
— Опит за убийство. В участъка на Алекси. Може и да успея да сведа оплакването до нападение с опасно оръжие, но трябва да говоря с него още днес, за да бъда готова за срещата с областния прокурор утре сутрин. — Тя неволно разпери ръце. — Ужасно съжалявам, че не можахме да се чуем, преди да тръгнеш насам.
— Нищо страшно не е станало. Ще дойда с теб.
— С мен ли? — Идеята й допадна, дори повече от позволеното. — Не е нужно да си пропиляваш свободния ден в полицейския участък.
— Взех си свободен ден, за да бъда с теб — напомни й той, като взе сакото й, метнато на облегалката на канапето. — Пък и това няма да отнеме целия ден, нали?
— Не, едва ли ще отнеме повече от час, но…
— Ами да тръгваме тогава. — Той пристъпи към нея, сетне я обърна така, че да надене ръкавите й един по един както се обличат малки деца. Сведе глава и вдъхна уханието й. — Това за мен ли е предназначено, или за престъпника?
Рейчъл усети как се разтреперва и предпазливо отстъпи встрани.
— Чисто егоистични подбуди. — Грабна куфарчето си и го издигна пред себе си като щит. — Най-напред трябва да се отбия в службата. Вече имаме досие на този приятел. Стар познайник.
— Както кажеш. — Той бутна куфарчето и хвана другата й ръка. — Да вървим, защитник.
Алекси съзря сестра си още щом прекрачи прага на участъка. Той бе не по-малко разочарован от нея че е принуден да прекара неделната сутрин на работното си място, затова много й се зарадва. Успееше ли да осуети някои от плановете на Рейчъл, усещаше как се оправя настроението му.
Ухилен, той тръгна да я посрещне. Забелязал придружителя й, насмешката в очите му тутакси премина в подозрение.
— Рейчъл.
