в дълбините му.
Студени пръсти шарят по лицето й. Прекрасно. Силни ръце стискат нейните. Утеха. Въздишка преди събуждането. Агония.
Рейчъл примига и отвори очи. Съзря две лица, надвесени над нейното, и двете тъжни, с очи, в които откри и ярост, и страх. Като в мъгла посегна да докосне Зак, сетне и Алекси.
— Всичко е наред. — Гласът й прозвуча дрезгаво, подлюти раните в гърлото й.
— Лежи спокойно — промълви Алекси на украински и я погали с ръката, която все още пулсираше от ударите по лицето на Ломес. — Можеш ли да пийнеш вода?
Рейчъл кимна.
— Искам да се изправя. — Огледа се и установи, че се намира на вехтото канапе в стаята на капитана. Благодари на брат си, сетне отпи глътка от хартиената чашка, която той поднесе към устните й. — Ломес?
— В килията е, където му е мястото. — Надмогнал треперенето, предизвикано от закъснялата реакция, Алекси се приведе над нея. Продължи да й говори иа украински, целуваше я по челото, по бузите, сетне приклекна и взе ръката й в своята. — Ти просто стой спокойно. Линейката е тръгнала насам.
— Не ми е нужна линейка. — Срещнала съпротивата в очите му, тя поклати глава. — Не я искам. — Огледа дрехите си, разкопчаната блуза. Напълно съсипана, отбеляза с отвращение. Цялата беше в кръв, както и велурената й пола. — Неговата кръв, не моята — отбеляза.
— Поне успя да счупиш носа на тая гад — изрева Алекси.
— Радвам се, че уроците по самозащита не са отишли напразно. — Чу брат си отново да ругае и хвана ръката му. — Алекси — промълви едва чуто, — представяш ли си пък аз какво изпитвам, като знам, че излагаш на риск живота си всеки ден, всяка нощ? Даваш ли си сметка, че се примирявам с това само защото много те обичам?
— Не ми хвърляй прах в очите — отново избухна полицаят. — Това копеле едва не те уби. Толкова беше изперкал, че трима едва успяхме да го укротим.
Точно за това тя не искаш да мисли сега. Не можеше.
— Сбърках подхода.
— Ти…
— Така е — настоя тя. — Въпросът е, че човек сам не може да се промени. Аз няма да се променя, нито пък ти. А сега се обади на линейката да не идва и ми направи една услуга.
Той я нарече с някакъв обиден груб епитет, на родни им език, което я накара да се усмихне.
— Не падам по-долу от теб. Трябва да се свържа със службата, да им обясня какво се е случило. Няма да бъда в състояние да представлявам Лопес при тези обстоятелства.
— Няма да можеш, по дяволите! — Удовлетворението бе незначително, ала засега не можеше да се надява на друго. Нежно докосна раната на скулата й. — Тоя път ще си плати, Рейчъл. Ще се погрижа поне този път да плати. И никой не може да ми попречи, дори ти.
— Това съдът ще реши. — Тя понечи да се изправи на крака. — Освен това на мама и татко няма да се обаждаш. — Забеляза, че той нещо премълчава и го стрелна с поглед. — Ако го направиш, ще се наложи да научат за последното ти изпълнение под прикритие. Оня случай, дето се стовари през прозореца на втория етаж.
— Върви си вкъщи — примирено рече Алекси. — Почини си. — Извърна се и погледна Зак. Изглежда бе променил мнението си за нето откакто заедно откъснаха Ломес от Рейчъл. Алекси достатъчно дълго бе прекарал на служба в полицията, та можеше да познае кога в очите на човек проблясва желание за убийство. Този мрачен проблясък той бе съзрял в очите на Зак. И бе направил съответния извод, че Зак сам би се разправил с Ломес, ако първата му грижа не бе да осигури безопасността на Рейчъл. — Ти ще я заведеш у дома. — В тона му нямаше въпросителни нотки.
— Естествено. — Не каза нищо повече и Алекси излезе.
Все още замаяна, Рейчъл се опита да се усмихне.
— Хубаво си прекарахме, няма що.
Мускулът отстрани на челюстта му отново заигра, когато погледът му попадна върху окървавената блуза.
— Можеш ли да ходиш?
— Разбира се, че мога. — Или поне така се надяваше. Раздразнението от нелепия въпрос й помогна да прекоси стаята. — Виж, съжалявам, че нещата взеха такъв обрат. Не е необходимо…
— Я ми направи една услуга — прекъсна я той, хвана ръката й и я поведе навън. — Просто млъкни.
Тя го послуша, макар че я сърбеше езикът да му каже колко е глупаво да взимат такси за краткото разстояние до дома й. Май по-добре е да не говоря, рече си тя. Не само че я болеше гърлото, но се и страхуваше, че и гласът й ще затрепери както заплашваше да затрепери тялото й.
След минути ще остане сама, напомни си. И тогава ще си трепери колкото си иска, а и ще плаче, ако пожелае. Но не и пред Зак. Пред никой друг човек.
С предпазливостта на пиян човек тя излезе от таксито и стъпи на тротоара. Лек шок, заключи наум. Ще й мине. Сама ще се погрижи за това.
— Благодаря — промълви. — Съжалявам, ако…
— Ще те кача до горе.
— Виж какво, провалих ти деня. Не е необходимо да… — Ала той вече почти я носеше към вратата.
— Не ти ли казах да млъкнеш? — Отвори куфарчето и извади ключовете й. Заслепяващият го гняв му пречеше да открие каквото търсеше. Представяше ли си тя колко бяло е лицето й? Нима не разбираше какво бе изпитал, когато чу слабия й вик откъм стаята за разпити?
Зак я преведе през фоайето, почти на ръце я внесе в кабината на асансьора и натисна копчето за нейния етаж.
— Не разбирам защо си се разбеснял — промълви тя. Лицето й се сгърчи от болка, когато преглътна. — Знам, че изгуби ценни часове, а даваш ли си сметка колко съм платила за тоя костюм. Обличала съм го само два пъти. — Очите й се изпълниха със сълзи, тя гневно примига и се остави да я завлече до вратата на апартамента й. — Обществените защитници не вземат Бог знае колко. — Разтри една в друга леденостудените си ръце, додето изчака Зак да отключи. — Цял месец съм яла кисело мляко, за да си купя тоя костюм, и то от разпродажба. А кисело мляко не мога да понасям.
Първата сълза се стече по бузата й. Тя бързо я изтри и влезе вътре.
— Дори да ми го изчистят в химическото, пак няма да мога да го облека след… — Сама се застави да спре. И направи усилие да се овладее. Какви бяха тия глупости, дето бъбри за някакъв си костюм. Май вече губеше разсъдъка си. — Добре де. — Изпусна дъха си бавно, предпазливо. Не й беше лесно, но все пак успя. — Докара ме у дома. Благодаря ти. А сега си върви.
Мъжът остави куфарчето й, сетне смъкна палтото от раменете й.
— Седни, Рейчъл.
— Не искам да сядам. — Друга сълза последва първата. Твърде късно бе да я спре. — Искам просто да остана сама. — Усети, че гласът й изневерява и закри лицето си с ръце. — О, Господи, остави ме сама.
Той я вдигна на ръце, отиде до канапето и я сложи да седне в скута му. Започна да я гали, додето треперенето отмина, остави горещите й сълзи да се стичат по врата му. Заставяше ръцете си да я милват нежно, надмогнал гнева и страха за живота й, които все още бушуваха в гърдите му. Когато тя се сгуши в него, той затвори очи и забъбри безсмислените думи, които неизменно носеха утеха.
Здравата си поплака, каза си. Ала не плака дълго. Минута-две цялото й тяло се тресеше, ала скоро се успокои. И не се опита да го отблъсне. Макар че сигурно не би успяла. Навярно беше успял поне малко да я утеши, защото на него самата възможност да я докосва, съзнанието, че тя е безопасност близо до него, му донесоха огромна утеха.
— Дявол да го вземе. — Когато най-лошото отмина, тя остана полегнала на рамото му. — Казах ти да си вървиш.
— Имахме споразумение, не помниш ли? Да прекараш този ден с мен. — Ръцете му се стегнаха конвулсивно, преди отново да ги застави да се отпуснат. — Здравата ме уплаши, тъй да знаеш.
— Ти също.
