говори с мен за баща ми, за онова, което се е случило в мое отсъствие.
— И това ще стане, той още не е готов.
— Старецът не беше чак толкова лош човек, Рейчъл. Е, не би получил наградата за най-добър баща на годината… Беше твърдоглав и упорит, впиянчен ирландски негодник. Изобщо не е трябвало да стъпва на сушата. Разпореждаше се с всички нас като да бяхме юнги новаци на борда на потъващ кораб. Раздаваше само крясъци, викове и шамари. За едно нещо не си спомням да сме постигнали съгласие.
— Така е във всяко семейство.
— Никога не се примири със смъртта на майка ми. Плавал в Южния Пасифик, когато тя починала.
Което означаваше, че Зак е останал сам. Едно самотно дете.
— Върна се у дома бесен, повече от всякога. Беше си наумил да ме направи мъж. После дойдоха Надин и Ник, а аз бях достатъчно голям, за да поема по свой път. Би казал човек, че съм напуснал кораба. И тогава той се опитал да превърне в истински мъж — така както само той го разбира — малкия Ник.
— Продължаваш да се наказваш за нещо, което не си в състояние да промениш, а и не би могъл да промениш.
— Непрестанно си припомням първата година, когато се върнах. Старецът изглеждаше толкова безпомощен. Беше започнал да забравя, излизаше от къщи и се загубваше. По дяволите, съзнавах, че с Ник става нещо, но бях ужасно объркан. Трябваше да уредя настаняването на баща ми в старчески дом, да го гледам как умира, да се опитам да подкарам отново бизнеса в бара. В цялата суматоха просто изгубих следите на Ник.
— Но успя да го откриеш.
Зак понечи да продължи, сетне въздъхна и се облегна назад в стола си.
— Няма що, чудесен момент избрах да ти разкажа всичко това.
— Няма от какво да се безпокоиш. Искам да помогне с каквото мога.
— Ти вече ми помогна. Искаш ли още супа?
Темата е приключена, каза си Рейчъл. Би могла да настоява или просто да му даде още време. Последвай неговия пример, каза си тя и се усмихна.
— Не, благодаря. Лекарството свърши работа.
Той искаше да си говорят още дълго, да й каже всичко, което му се е насъбрало. Искаше отново да я прегърне, да почувства как отпуска глава на рамото му. Искаше отново да поседи, да я гледа как спи на канапето. Ала ако се изпълнеше макар и едно от тези желания, той нямаше да намери сили да стигне до вратата.
— Ще отнеса съдовете и ще изчезвам. Сигурно искаш да останеш за малко сама.
Тя се намръщи, като го проследи как се скрива в кухнята. Искаше да остане сама, нали тъй? Защо тогава измисляше поводи да го задържи, да му попречи да тръгне към вратата?
— Виж… — Изправи се, използвайки масата за опора. Завари го да изсипва остатъка от супата в друго канче. — Не е късно. Може пък да успеем да откраднем няколко часа от този ден.
— Имаш нужда от почивка.
— Отпочинах си. — Почувствала се неловко, тя пусна водата върху съдовете в мивката. — Вероятно бихме могли да се отбием в някой музей или да хванем някое дневно представление. Не искам да си мисля, че си пропилял целия си ден в грижи за моята особа.
— Няма ли най-сетне да престанеш да се тревожиш за моя свободен ден? — Зак хлопна капачето и пъхна канчето в хладилника. — Аз съм шефът, забрави ли? Някой друг път пак ще си дам почивка.
— Чудесно. — Тя рязко завъртя крана на водата. — Пак ще се видим.
— Не мога да ти отрека, много бързо кипваш. — Развеселен, той сложи ръце на раменете й и започна да я разтрива. — Няма за какво да се тревожиш, сладурче. В крайна сметка поне не ми беше скучно.
Тя затвори очи, остави се на грубите пръсти, докосващи я през копринената блуза.
— Заповядай когато пожелаеш, Мълдун.
Усещаше как ухае косата й и с усилие потисна желанието да зарови лице в нея. Защото после би било невъзможно да се спре.
— Да те оставя ли сама? Мога да повикам някое ченге да ти прави компания.
— Няма нужда. Добре съм. — Потърси опора в страничния плот и заби поглед в стената. — Благодаря ти за първата помощ.
— Удоволствието е изцяло мое. — По дяволите, какво се мотае тук, като трябваше отдавна да е затворил вратата. Далеч от нея. — Може през седмицата да си устроим някоя ранна вечеря.
Рейчъл стисна устни. Ако още малко продължеше да я разтрива, боеше се, че ще заскимти.
— Разбира се. Само трябва да си видя програмата.
Той я обърна към себе си. Нямаше представа дали тя направи първата крачка, или той я притегли, ала тя се озова в прегръдките му. И устните й очакваха неговите.
— Ще ти се обадя.
— Добре. — Клепачите й потрепнаха, когато той я целуна.
— Скоро. — Усети въздухът да напуска дробовете му, когато тя се притисна в тялото му.
Езикът му потърси нейния, сякаш в отговор на изтръгналата се от гърдите й въздишка.
— И още нещо.
— Да?
— Няма да си тръгна.
— Зная. — Ръцете й се сключиха на врата му и той я привдигна. — Това е просто химия.
— Именно. — Застави се да щади пресните й рани и обсипа лицето й с леки целувки.
— Нищо сериозно. — Тя потръпна и целуна трапчинката в ключицата му. — Не мога да си позволя да хлътна по този начин. Аз имам планове.
— Нищо сериозно — съгласи се той, а кръвта бушуваше в главата, в цялото му тяло. Дръпна рязко някаква врата и се озова в дрешник. — Къде е проклетата спалня?
— Какво? — Тя се опита да се съсредоточи, осъзнала, че я е изнесъл от кухнята. — Тук е. Канапето… — Гризна ухото му. — Разтяга се. Мога да…
— Няма значение — промълви той, примирен, че няма да стигнат до леглото.
СЕДМА ГЛАВА
Той разкъса блузата й. Не само страстта го подтикваше. Не можеше повече да понася гледката на тази дреха върху тялото й, кървавите петна върху яркосинята коприна.
И все пак звукът на разкъсана коприна, отекнал в пръстите му, нейният приглушен вик на внезапна възбуда запалиха огъня в гърдите му.
— Първия път, когато те видях… — Дишаше шумно и учестено, додето успее да захвърли омразната дреха. — Още от първата минута исках тъкмо това. Исках теб.
— Зная. — Тя протегна ръка към него, удивена от дълбочината и настойчивия копнеж за близост. — Аз също. Това е лудост — прошепна с устни, допрени в неговите. — И двамата сме полудели. — Трепетни вълни пробягаха по раменете й, когато той свали презрамките на бельото й само за да постави устни върху образувалите се бледи следи.
Готова най-сетне да отпъди задръжките, тя се изви към тялото му като дъга, щом усети жадните му груби ръце да милват гърдите й. И в следващия миг устата му — гореща и ненаситна — откри чувствителното зърно, целуна го с благоговение. Побързай, това бе единствената мисъл, останала в съзнанието й, а ноктите й, сякаш добили собствена воля, се забиваха в тялото му.
Да изчезнат всички прегради, плътта й да прилепне към неговата, това искаше тя. Усещаше ситни капчици да покриват кожата й, ала вместо да я охладят, още по-силно подклаждаха огъня. Почувствала устните му върху бумтящото си сърце, тя зарови пръсти в косата му, притисна го още по-близо. Ала желанието й нарастваше все повече и повече. Бурята в нея бушуваше вече с пълна сила, но тя все по- възторжено посрещаше ласките, болката, настойчиво искаше още и още.
Вкопчи се в широките му рамене, когато го усети да обсипва цялото й тяло с целувки, оставяйки ново горящо пламъче на всяко открито местенце. И сетне с трескаво нетърпение се потапяше в страстта, изпивайки с устни нейните.
