— Ник… — поде тя колебливо. — Седни. — Изчака го да се настани във вехтия стол и сама седна зад бюрото. — Минаха вече три седмици. Бих искала да знам как се чувстваш.
— Добре съм си.
— Искам да кажа, като се изправим отново пред съдия Бекет, твърде вероятно е тя да ти определи срок под гаранция… освен ако междувременно не си допуснал някоя голяма грешка.
— Нямам такива планове. — Ник залюля скърцащия стол на задните крака. — Напоследък имам все по- малко желание да попадна в затвора.
— Радвам се да го чуя. Съдията обаче може да попита какви са плановете ти. Може би е време да се замислиш върху този въпрос, пък и за отношенията ти със Зак.
— Зак ли? — нервно се изсмя младежът. — 3а това нищо не мога да ти кажа. Най-вероятно е да пожелая да живея сам. Ние със Зак… Е, може и да се погаждаме малко по-добре, но той ужасно ме дразни. Не мога да си поканя мадама и да се ослушвам дали по-големият ми брат няма да връхлети. — Зелените очи проблеснаха насреща й. — Разбираш ли какво имам предвид?
Ето една възможност, каза си Рейчъл.
— Имаш ли си момиче?
Усмивката, разтегнала устните му, бе усмивка на мъж при това много привлекателна.
— Повече се интересувам от жени. Жени с големи кафяви очи.
— Ник…
— Знаеш ли, като тръгвах насам, взех да си мисля какъв голям късмет извадих с тоя неочакван арест. — Той вдигна ръката й, прокара палец по кокалчетата, взе да си играе с пръстите й. А очите му не се откъсваха от нейните. — Иначе изобщо нямаше да ми е необходим толкова привлекателен адвокат.
— Аз съм на двайсет и шест години, Ник. — Това не бяха думите, които бе възнамерявала да му каже, нито пък бе улучила верния тон.
— Тъй ли? И какво?
— И това, че съм определена от съда за твой сънастойник.
— Интересна ситуация наистина. — Усмивката му стана още по-широка. — Ангажиментът ти изтича след около пет седмици.
— И тогава пак ще бъда със седем години по-възрастна от теб.
— По-скоро шест — поправи я Ник. — Но кой ли обръща внимание?
— Аз. — Отчаяна от безсилието си, тя понечи да се изправи, сетне осъзна, че по-добре ще е да остане зад бюрото, което поне отчасти крепеше авторитета й. — Аз те харесвам, Ник, много. И не те излъгах, когато ти казах, че искам да ти бъда приятел.
— Не вярвам разликата във възрастта да те притеснява, миличка. — Той се изправи и тя си даде сметка, че оставането зад бюрото е погрешен ход. Когато той заобиколи и отново седна на ръба, тя се озова в капан между него и стената.
— Притеснява ме, разбира се. Била съм вече в колежа, когатo ти си навлизал в пубертета.
— Е, вече го изкарах. — Ник се ухили и прокара пръст по страната й. Очите му се присвиха. — Това рана ли е?
— Блъснах се — кратко обясни Рейчъл и отново върна разговора на предишната тема. — Въпросът е, че съм твърде стара за теб.
Още цяла минута Ник се взира в подутината, сетне вдигна очи.
— Аз не мисля така. Нека погледнем нещата от друг ъгъл. Смяташ ли, че една жена не бива да се обвързва с мъж, който е шест години по-голям от нея?
— Това е нещо съвсем друго.
— Лицемерка — заяви той. — Пък аз си мислех, че си готова да се биеш за равноправие.
— За равноправие съм, разбира се, но…
— Пипнах те.
— Независимо от възрастта… — Рейчъл реши да опита с друг аргумент. — Аз съм твой настойник и би било напълно погрешно, да не кажа неетично, да те карам да си мислиш, че отношенията ни биха могли да се развият в друга насока. Не ми е безразлично какво ще се случи с теб, но ако съм създала впечатлението, че помежду ни може да има нещо повече от приятелство, наистина съжалявам.
— Ти май прекалено сериозно се отнасяш към работата си — рече замислено Ник.
— Да, така е.
— Това го разбирам. Да не залитаме, тъй ли?
Рейчъл въздъхна от облекчение.
— Именно. — Тя се изправи и стисна ръката му. — Ти си разбран човек, Ник.
— Ти също. — И двамата се стреснаха от внезапния пронизителен звън на телефона. — Тогава ще те оставя да служиш на справедливостта — додаде той, сетне вдигна ръката й към устните си, с което направо я зашемети. — Пет седмици не са чак толкова дълъг срок. Човек може да изчака.
— Да, но…
— Пак ще се видим. — И той си тръгна с бодра крачка, като остави Рейчъл да се пита дали ще реши проблема, ако си удари главата в стената.
Ник се чувстваше страхотно. Разполагаше с целия ден, имаше пари в джоба си, мисълта за една невероятна жена изпълваше сърцето му. Ухили се, като си припомни как я бе смутил. Не беше си давал сметка колко е приятно да усетиш как можеш да изкараш от равновесие някоя жена.
Що за глупости, мацка като Рейчъл да се тревожи за възрастта си. Клатейки глава в недоумение, Ник се затича надолу по стълбите на метрото. Беше си представял, че е година-две по-млада, но това бездруго нямаше значение. Всичко в нея му пасваше съвършено.
Чудеше се как ли ще реагира Зак, като види Ник ЛеБек някоя вечер да влиза в бара с Рейчъл под ръка. И тогава Зак едва ли щеше да посмее да го нарече хлапе, когато всички видят, че е забил парче като Рейчъл Станисласки.
Грешка, каза си той, като се метна на влака по посока към Таймс Скуеър. Не биваше да говори така за една благовъзпитана дама. Тяхното щеше да се нарича доброволно обвързване. Нехаещ за тракането и скърцането на колелата, Ник потъна в мечти за бъдещето.
Не се съмняваше, че ги очакват вечери, дълги разходки, тихи разговори. Щяха да ходят заедно на концерти, също и на танци. От време на време щяха да прекарват по някоя ленива вечер, сгушени пред телевизора.
Ник реши, че знак за готовността му да се обвърже, е фактът, че не постави секса на първо място в своя списък.
Окрилен от мечтата си, той се сля с тълпата на Таймс Скуеър и реши да похарчи шепа дребни монети на флипера.
В клубчето беше шумно, гръмките звуци на рок заглушаваха дрънченето и пиукането, отмерващо точките на загуба и победа. Макар да му липсваше свободата да се упъти към автомата, щом пожелае, неволно си призна колкo е приятно да похарчиш пари, които сам си изкарал.
Не е нужно да се вмъкваш крадешком, не е нужно на всяка крачка да те преследва чувство за вина. Никой от бандата не беше наблизо, ала ето че не се чувстваше тъй самотен, както бе очаквал.
Подобно нещо не би признал на глас, но действително му бе приятно да се суети в кухнята при Рио. Онзи дебелак знаеше цял куп интересни истории и много от тях бяха свързани със Зак. Като ги слушаше, Ник имаше чувството, че и сам е участвал.
Каквото и да си мислиш, не си бил там, напомни си Ник. Струваше му се повече от невъзможно да обясни колко нещастен се бе почувствал след заминаването на Зак. Та той отново бе останал съвсем сам. Майка му бе положила невероятни усилия да запълни празнотата, ала тя бе по-скоро сянка, отколкото присъствие в неговия живот.
Усилията да осигурява всекидневно храна и дрехи за сина си поглъщаха цялата й енергия. И сякаш за нищо друго не й оставаха сили.
След това се бе появил Зак.
Ник все още добре си спомняше първата среща със своя доведен брат. В кухнята на бара. Възкачен на плота, Зак се тъпчеше с чипс. Висок и мургав, с ведра усмивка и невероятно великодушно поведение. И ето
