Нямаше сили да укроти своята ненаситност. Безброй пъти си бе представял как ще я люби мъчително бавно на някое огромно меко легло, ала неистовото желание, което бе успял да разпали у нея, надминаваше и най-съкровените му фантазии.
Той бе нейно притежание. Роб на страстта й. Дори митична сирена не би могла тъй всецяло да завладее ума и душата му.
Опита се рязко да дръпне полата й, отхвърча забравено копче. А той имаше чувството, че окончателно ще загуби разсъдък, ако мигом не отстрани всички пречки, за да я има, каквато си я бе представял. Без остатък.
Пленник на своята лудост, той бавно смъкна чорапите й, сетне и копринения колан. Някъде отвъд грохота, изпълнил мозъка му, той чу приглушения й вик в отговор на милувката по бедрото. В безпаметната борба със самия себе си той си позволи да се дръпне за миг, за да я погледне — стройно тяло със златиста кожа, с разрошени коси, с потъмнели до загадъчност очи.
Тя го последва, неспособна да чака дори миг повече. Този път тя го целуна първа, дръпна колана на джинсите му.
— Нека аз — прошепна дрезгаво.
— Не. — Той плъзна ръка по гърба й, положи я нежно на пода. — Остави на мен.
Вулканът изригна още при първото докосване. Тръпка разтърси тялото й, с всеки нов тласък все по- мощна. Той не бе в състояние да откъсне очи. Това не бе отстъпление. Макар повлечен от собствения си лудешки вихър, той разбираше, че това не е отстъпление. То бе забрава, лишена от задръжки жажда за удоволствие. За всяка наслада тя се отплащаше стократно, телата им вече се понасяха отвъд разума и чувствата, дори отвъд въображението.
Откъде можеше да знае тя, че страстта е тъй изпепеляваща, опасна като самата смърт? Откъде можеше да предположи, че тя, тъй самоуверена, тъй предпазлива във всяко свое действие, ще заглуши гласа на разума, втурнала се към опасната примамка на удоволствието? О, тя, ще изпита всичко докрай. Той трябва да й принадлежи изцяло. Да й даде всичко, на което е способен. И ето че тя сключи крака над бедрата му, притисна го силно към себе си.
Усети надигналото се в гърдите му стенание, чу как я изпълва. Срещна очите му, добили цвета на кобалт, изпълнени с безумно обожание. Следващото движение бе негово и тя го последва без колебание. Изгубена в безпаметния вихър, тя вече чуваше единствено вика на собственото си сърце.
— Колкото са по-едри… — промърмори Рейчъл след време.
— Моля?
Усмихната на себе си, тя вдигна ръката на Зак, сетне я пусна и проследи как тупна на килима.
— Толкова по-трудно е да ги повалиш. — Тя се претърколи и опря лакти в гърдите му. Ако не го познаваше достатъчно добре, би си помислила, че спи… или е изпаднал в безсъзнание. Дишането му се бе поукротило, а очите му бяха все тъй затворени. — Знаеш ли, Мълдун, имаш вид на шампион след десетата обиколка.
Устните му се извиха в ъгълчетата. В момента сякаш нямаше сили за друго движение.
— Без малко да ме нокаутираш, сладурче.
Наместо да му се скара Рейчъл го ухапа по рамото.
— Не ме наричай „сладурче“. Но ако трябва да бъдем честни, и твоето представяне не беше лошо.
— Не беше лошо? — Зак се насили и отвори едното си око. — Та аз без малко щях да те разтопя на желе.
Което е самата истина, мислено си призна Рейчъл.
— Бих казала, че има нещо невероятно привлекателно в твоя груб стил. — И прокара пръст нагоре по гърдите му. — И все пак трябва да признаеш, че първата крачка беше моя. — Това го накара да отвори и другото си око. — Не казвам, че имам нещо против — продължаваше да бъбри тя. — Нямах друг неотложен ангажимент за този следобед.
— Ти си направила първата крачка?
— Фигуративно казано.
— А не искаш ли да повторим пътешествието, шампионке?
— Когато кажеш — изпърха с мигли Рейчъл.
— Тук и сега.
Той я претърколи под себе си, ала бълбукащият смях премина в болезнен писък, когато неволно я удари по наранената скула.
— Извинявай.
— Стига де — усмихна му се тя, за да разсее тревогата в очите му и да върне отново смеха. — Та аз само се шегувах.
Зак извърна главата й така, че да разгледа отблизо белега.
— Трябваше да ти сложа лед. Кожата не е разкъсана, но…
Тя усещаше растящото напрежение, ала вместо да го пропъди с милувка, здравата го ощипа.
— Виж какво, ние в нашия род сме издръжливо племе. И по-страшни рани съм получавала от битките с братята ми.
— Ако някой ден се измъкне от затвора…
— Спри дотук. — Тя докосна с длани страните му. — Не казвай нищо, за което може да съжаляваш. Не бива да забравяш, че съм служител на съда.
— Изобщо няма да съжалявам. — Той я привдигна да седне до него. Наоколо бяха пръснати останките от дрехите й. — За това тук също няма да съжалявам. Макар че на един от двама ни му липсваше известен финес.
Рейчъл възмутено изпусна въздуха от дробовете си.
— Виж какво, ако не разбираш от шега, крайно време е да се научиш.
— Поне изчакай да свърша и тогава ме нападай. Господ ми е свидетел, бърза си като тайфун. — Прибра косата й зад ушите и я целуна. — Бездруго нямах намерение да остана. Имам предвид днес. Не съм си въобразявал, че това ще е най-добрата терапия след опита на онзи идиот да те удуши.
— Не беше чак толкова страшно…
— Сега ти не решаваш кое е страшно и кое не — прекъсна я той. — Знаеш, че те желая от първия миг, Рейчъл. И никога не съм го крил. Само дето днес беше разстроена и уязвима, а аз като че ли се възползвах от състоянието ти.
Близо минута Рейчъл изобщо не успя да проговори.
— Не ме карай да се ядосвам, Мълдун — изрече накрая. — И не ме обиждай.
— Исках само да кажа… Дявол да го вземе, не зная какво съм искал да кажа. — Сетне опита отново: — Е, поне можех да разтегна тъпото канапе, вместо да те поваля на пода.
Присвила очи, тя доближи лице до неговото. Очите й бяха придобили цвета на златни монети.
— На мен ми харесва на пода. Ясно ли е?
Зак определено се чувстваше по-добре. Сам знаеше, че няма склонност към прекалено крехките мекушави създания. Ала тази упорита, понякога твърдоглава жена, бе тъкмо по вкуса му. Без да отмества очи, той вдигна парче от разкъсаната блуза.
— Разкъсах ти дрехите.
— Гордееш ли се с това?
Зак захвърли блузата в ъгъла.
— Да. Мога да изчакам, ако искаш да си облечеш още нещо. Сетне и това ще накъсам.
Рейчъл захапа долната си устна, ала не успя да скрие усмивката си.
— Тоя костюм бездруго е съсипан. А следващия път ще ми платиш щетите. Бюджетът ми е ограничен.
Зак прихна да се смее и бутна с пръст обицата й.
— Луд съм по теб, Рейчъл.
Сърцето й пропусна един удар и тя потръпна. Признанието бе прозвучало романтично като тихо прошепната клетва.
— Ей, да не вземеш да се разплачеш.
